Свободата – която ни е нужна

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 33, 1991 г.
СВОБОДАТА – КОЯТО НИ Е НУЖНА
Днес тя е различна за всеки човек, а когато свободата на обществото не е подчинена на обща цел – оприличава се често на слободия, защото не е натрупала мъдрост и самодисциплина. Не, нямам намерение да коря народния барометър, тревожа се, че обществото ни прилича на дивак, в ръцете на който е попаднала мина с часовников механизъм и той я повърта, оглежда я от всички страни, опипва я с пръсти и зъби, слуша цъкането – откъде да се досети, че от цялата тази машинария трябва да откачи часовника на времето за себе си, а тротила да запрати по дяволите. Няма нищо по-тъжно от примирен народ, а свободата трябва да се изстрада. За нея се води борба. Може тези думи да са помпозни и да звучат абстрактно, но всяка истина малко или много е плакатна. Народът може да е страдал при тоталитарното управление, и е така, но той не изстрада освобождаването си от тоталитаризма, защото се беше примирил и не се бореше за неговото срутване. Ето защо когато му тикнаха в ръцете свободата, той я подържа, подържа, па я пусна в едно кьоше на двора си да чака сега да види ще си я вземе ли някой, пустата, или са му я дали ей така – защото е била непотребна другиму. А свободата скимти като бездомно куче и чака ръка да я погали, да я приюти до сърцето си, защото само там – до сърцето и вътре в него, тя може да вирее. На харизан кон зъбите не се гледат – казва пак многострадалният, но свободата нито е предмет, нито животно, а душевна същност. Не може да се пипне с пръсти, а само се усеща като възвисяване в световния човешки храм. И пак стигаме до целта на свободата. Тръбим, че тя е демократично общество от свободни хора в свободна държава и даже не се питаме вярва ли народът или не вярва, защото това, което обещаваме, е толкова хубаво, че само глупак би се отказал от него. Но народът нито е глупав, нито вярва докрай, просто му е дотегнало да е с вързани ръце и сега чака да разбере – ще му ги развържат ли законно или ще сменят червените каишки със сини. И ако търпи катаклизмите на прехода и тоталното си обезпаричаване от инфлацията, то е пак заради същата примиреност, а не от стоицизъм и жертвоготовност в името на утрешното демократично общество. Защото той може и да не дочака цялостното му изграждане. Затова трябва да се замислим как да накараме вярващия да повярва, че поне за децата му утре ще са отворени олуците на земното благоденствие, защото бог високо, цар… – а народът ни е готов на всякакви жертви в името на децата си. Не повярва ли той в свободата, не я ли допусне в сърцето си, да я вкорени там като лоза, от която да храни със сладост духа си и да го опива, но и да е готов да я пази като череша в собствена градина, обречена е тя. И най-демократичната конституция да сътворим – обречена е, защото може да й се пришие един нов закон, примерно за защита на държавата, и народът да изтърпи поредната тоталитарна жестокост. Затова си мечтая всички ние час по-скоро да се научим на грижите за свободата, която ни е нужна…
Кольо АЛЕКСАНДРОВ