Свобода и справедливост. Или когато диктатурата е единственият начин на управление

Политическа вирусология: COVID-19 политизира медицината и превърна политиката в медицина

Да не си богат е нездравословно. Богатството е относително. Само физическата смърт е сигурна. Улисани да наблюдават болестта, смъртта и плонжа на икономиката на България и света, мнозина не забелязват упадъка на свободата и справедливостта.

I Свободата

Извънредното положение не можеше да трае дълго. Нарушено бе дори придвижването. Данните за движението на хората в България в двете седмици преди 9 май, които предоставя Google в своя двуседмичен COVID-19 Community Mobility Report, показват следната картина:

Посещенията на места за пазаруване и почивка (паркове, музеи, кина и пр.) за двете предшестващи седмици са средно с 32% по-малко от обикновено. В началото на периода – над 60%. Хранителните магазини и аптеките – 11% (при над 40% в началото); парковете – 23% (над 60% в края на март); места за транзит в пътуванията – 28%; и придвижвания до работното място – 12%, като в някои дни намалението е 70 и 80%.

По света е същото. Някъде по-зле.

Близо 3 милиарда души бяха под карантина. Вероятно около половин милиард души ще се върнат към състояние на крайна бедност. През 1990 г. в това състояние са 36% от населението на планетата. През 2015 г. тази група е вече под 10% и броят на тези хора продължи да намалява. В България, Европа и Централна Азия той е вече 1.5% от населението.

Страхът от нова бедност е по-важен политически отколкото положението на бедност. С него обществата вече са свиквали. Новите бедни, според Ерик Хофър, са основният контингент на радикалните движения, подкрепящи политически партии от болшевишки или нацистки тип. „Бягството от свободата“ на Ерих Фром и „Авторитарната личност“ на Теодор Адорно също добре описват социалният механизъм, по който това се случва.

По време на пандемия хората, поне първоначално, са склонни да приемат крайни ограничения на свободата си на движение и действие. Едва по-късно и по силата на случайността извънредното положение, наложено от болестта, променя нещата към по-добро обществено състояние.

I Необходимата сила

За да се наложат ограничения, е необходима сила. Такава сила са армията, полицията и другите „веществени придатъци на властта“ (според фразата на Ленин, първият лидер на СССР след болшевишката революция). Но за привеждането в действие, пак според него, е необходим авангард, политическа партия. В разгара на Втората световна война лидерът на Нацистка Германия Хитлер споделя с близкото си обкръжение: „във Вермахта са необходими пет дни, за да може една моя заповед да бъде приведена в действие“; „в партията всичко се прави бързо и просто, именно в нея е нашата сила на действие“.

Според известния познавач на тогавашна Германия Карл Шмит, присъединил се към партията на нацистите на символичната дата 1 май 1933 г., диктатурата е техника на управлението, чиято основна цел е възстановяване на нарушен обществен ред или въвеждане на нов ред.

В този смисъл съвсем не е случайно, че през март тази година едно от първите намерения на редица управници в Източна Европа, включително България, бе да суспендират Европейската конвенция за правата на човека. И донякъде успяха.

Не знам дали управляващите в България са запознати с „Die Diktatur“ на Шмит (издадена 1921 г.). Но приятели са ми казвали, че за Анджей Дуда и Ярослав Качински в Полша тази книга е в основата на дисертациите им. А Доналд Туск сподели неотдавна, че „Карл Шмит би бил много горд с Виктор Орбан“ (като следовник).

“ Един от резултатите
на COVID-19 е политизацията
на медицината и превръщането
на политиката в медицина.

Тъй или инак, един от резултатите на COVID-19 е политизацията на медицината и превръщането на политиката в медицина. Дори образовани наглед хора започват или вече вярват, че правителствата трябва да въвеждат форми на контрол върху обществения и стопански живот. Оправданието е медицинско.

Когато медици и други учени изказват съмнения в медицинската компетентност на политиките, реакцията е инстинктивна, понякога даже политологическа омраза. Свободата на словото се тълкува като вреден обществен навик и се роят законодателни намерения за нейното ограничаване.

Налага се отново да цитирам германския диктатор: „Какъв късмет е за правителствата, че народите, които администрират, не мислят“, „мисленето се извършва от човека, който издава заповеди и едва след това от онзи, който ги изпълнява“, „в противен случай обществото би било невъзможно.“

Резултат от пандемията е и че не правителството трябва да се отчита пред хората, а хората следва да се отчитат пред и подлежат на контрол от управляващите. Съвременните технологии позволяват всеки отделен човек да бъде следен. Всяка нежелателна за управниците информация може да бъде прихваната и блокирана, по подозрение, че ще предизвика обществено действие.

I Справедливостта

Върховенството на правото вече е прекъснато. И преди то не бе на високо ниво според международните сравнения. Но сега важно е да се разбере, че почти нито един от здравните и стопански ефекти от пандемията не може да бъде справедливо възмезден.

Тези ефекти са абсолютно индивидуални както за хората, така и за стопанските деятели. Не е възможно да има обективно счетоводство за субективните състояния и разходи на ресурси и човешка енергия нито по повод заболяванията, нито за наложените от грешки на правителствата и политиката в условията на карантина.

Ако някой е съгласен, че репресията спрямо човешкия фактор е била неизбежно решение, управляващите не би трябвало да носят отговорност за нейните икономически последици. Щетите са следствие на пандемията.

Онзи, който е несъгласен с такова тълкуване на политиките, ще вини и ще търси обезщетение за вредите, нанесени му от тях. Но ограниченията са въведени със закон – мислещият така няма право да търси възстановяване на щетите. На това отгоре и съдилищата не работеха повече от два месеца, а съответните закони отложиха (фактически забраниха за четири месеца) и доброволното изпълнение на задължения към кредитори и физически лица, които имат право на обезщетение.

Тук действа икономическата Теорема на невъзможността, формулирана преди 60 години от Кенет Ароу: ако на отделните хора им е отнета свободата да сравняват, преценяват и действат за своя сметка, единственият начин на управление е диктатурата.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Ваня Русева