Сега ще ви кажа защо нямат кандидат-президенти. И едните, и другите, и третите.

Видях и чух Тереза Мейл. Великолепна реч при встъпването й в длъжност – премиер на Великобритания. Често гледам и слушам Ги Верховстад – водачът на европейските либерали. Убедителен и обаятелен човек.. Гледам и слушам Обама. Класа. И в същото време човещина и достъпност. Постигнал е сякаш непостижимото в това отношение. Гледам и слушам речите на Марин Льопен. Не съм съгласен с нея. Но е истинска наслада да я слуша човек.Толкова подиграваният Борис Джонсън. И него гледам и слушам. И с него не съм съгласен. Но някакси ми харесва. Просто е готин. Забавен, искрен. Най не ми харесва Доналд Тръмп. С него най не съм съгласен. Но и той е забавен. И той умее да говори, да привлича хората. Хилари Клинтън – малко поизтъркани речеви образци, малко повече изкуственост, но отново – класа. Отново достойнство, достъпност и човещина. И сега към нашите. Като умение да се представят, да говорят, да държат речи, да убеждават . Тези които поне не „ъкат”, ако не друго. Меглена Кунева и Кристалина Георгиева, например. Разбира се, някоя лелка от Сусурлево би могла да си рече: „мале тиа къ убаво джомолат, много ги бива”. Но иначе – пълна скука. Кухи речеви образци, отработена, изкуствена, нагласена, изтъркана реч, преднамерена и търсена читалищна достъпност и отново – скука.
…
В България просто няма цедило, няма сито за отсяване на политици. Няма устройство, което да отбере най-добрите. Такива, които първо : имат политически виждания и второ : умеят да представят и отстояват тези виждания. Такива, които умеят да говорят, да увличат и да убеждават.
За кои наши политици бихме могли да кажем, че владеят нещо задължително за политическия занаят – красноречието, например.
Преди промените – то срам, та срам. Излиза някакъв чичка със забавено умствено развитие, селяндур някакъв, който поради чудатостите на тоталитарния / татолитарния/ вид управление се е издигнал до „пръв държавен и партиен ръководител”. И започва да бръщолеви, че бил „удулуторен” от „суцулизъма”, че „суцулизъма” се ражда от „турбуха на капитализъма”, че „България ще достигне САШШТ по добив на въглища” през незнам коя си година, и че „през 1986 година ще навлезе в комунизъма”. И същия тоя малоумен чичка сега бива хвален и превъзнасян от един български премиер – представител на Европейската Народна Партия. И на същия тоя малоумен чичка днешната уж социалистическа, а не комунистическа партия отдава почит и възхвала.
А в по-новите времена. А след промените ?
Единственият, който умееше да говори и да държи речи, и който в това отношение можеше да се сравнява с най-добрите европейски, а и не само европейски политици, беше Петър Дертлиев. Не че това му помогна особено. Неговата великолепна, вълнуваща реч в Народното събрание при избор на президент, реч заради която във всяка държава биха го избрали, в България не му спечели достатъчно гласове. / В ония времена президентът се избираше от Народното събрание, а депутатите от левицата тайно се бяха надумали да гласуват за не особено взрачния и по-изгодния им Желев/.
Всички политици, които започнаха да се изявяват след Дертлиев в това отношение бяха по-зле от него. Тези след тях-още по зле. Тези след тях – съвсем зле. А сегашните са направо никак. Ами това е. Нямаме кандидати за президенти, защото нямаме кандидати за президенти.
…
Преломът май дойде с неговото царско величество цар Симеон Сакс Кобургготски. Нему не се наложи да обяснява, да вдъхновява, да убеждава, да привлича. Не му трябваше красноречие. Достатъчно беше да си бъде Неговото Царско Величество и да измънка преди изборите на трогателно-пипкав български няколко подготвени от пиарите му и от хората, които го пробутаха в политиката изречения. За да се стигне до сегашния президентски недоимък. И до генерал Радев.
…
Как ли наистина ги подбират тия пусти мераклии за президенти. Всъщност може би работата е там, че няма никакви мераклии. Няма политици, които са си поставили за цел да се преборят за тази длъжност за да осъществят своите политически виждания. И подборът става по едни такива нашенски си табиети. Събират се, примерно, в някоя тайна скъпарска кръчма висшите партийци, или в някое по-евтино кръчме партийците по места, поръчват си по една, чешат се по главите, подхвърлят разни имена, пишат ги на салфетки, чудят се дали тия имена стават, звънят им по мобифоните, за да ги питат дали са съгласни, а то може и да не ги питат, после си поръчват по още една, сещат се за други имена, пак се чешат се по главите, пак се питат дали стават, пак пишат по салфетките, пак си поръчват и така…Като това все пак би било донякъде приемливо, доколкото нашенско и донякъде демократично, доколкото би могло да бъде и по Ниновски. Като при Корнелия Нинова, която посочи генерала и толкоз. Генералът, която се оказа „бетер цара” Царят поне благоволи да снизходи и да сведе до простолюдското знание основните си, макар и неосъществими възнамерения.
Генералът не си направи тоя труд. Не благоволи да снизходи да осведомява простолюдието за каквото и да било. Осведоми руснаците. Чрез един руски сайт. Защо ли руснаците ? И защо ли чрез руски сайт ? И чак след това се реши да даде на българите разни нелепи обяснения за оставката си.
…
Това всъщност се очакваше. Ясно беше, че Българската Социалистическа Партия си е пропутинска партия. И дори не „про”путинска, а направо путинска. Съвсем ясно беше, че тази Путинска партия ще използва изборите, за да пробута за президент на България някой путинолюбец, който да пренасочи българската външна политика в Североизточно-азиатска посока. Това като начало. А след това да се постарае същото да стане и с вътрешната политика. Това като край. Като край на всичко, което е постигнала България след промените. И като смайваща, недопустима, подсъдна глупост. Защото да напуснеш съдружието на богатите, успешните, развитите и силните държави, за да се прилепиш към една държава, която не е нищо повече от суровинен придатък на развития свят е точно това – смайваща, недопустима и подсъдна глупост.
Глупост, която повдига един въпрос, който все още никой не се е сетил да зададе : Защо уж българската уж лява и уж социалистическа партия се лепи за държава, която по социално разделение и по експлоатация на трудещите се /все левичарски понятия/ отстъпва само на Северна Корея и Китай. Та Русия е на седмо място по брой на милиардерите, докато в същото време минималната й работна заплата е по-малка от тази в България.
А ето възможните отговори :
Заради сладкия спомен от руските щикове и ботуши, които докараха на власт бившата комунистическа, сега Путинска партия на власт. / След поклоненията пред Тошовския паметник социалистите хич да не разправят, че не са наследници на Бекапето /.
Защото покрай завоевателната външна политика на Русия и покрай енергийните й козни върху същата тази Путинска партия се изсипаха купища пари. И най-вече защото тази партия е Уж българска, Уж социалистическа и Уж лява. И оттук и проруската й политика при избора на български президент, нещо което се очакваше. Но се случи и нещо не съвсем очаквано.
…
Не се очакваше това да стане по толкова груб, толкова безогледен и направо гаден начин. Би могло да стане по – тайничко някак по-прикрито, по- лицемерно, възпитано и сдържано. Но стана по военному. По генералски. Рязко, открито, нагло, че дори тъпанарски.
Хайде сега де, генерал Радев не очаквал и не знаел, че България провежда съвместни учения с НАТО и че страната ни ще приема натовски военни подразделения, включително във въздушното си пространство, както другите натовски страни приемат български военни подразделения. Една съвсем естествена, разбираема, необходима и неизбежна обмяна – нещо, което и фатмаците го знаят. Но нашият генерал не го знаел, изненадАл се, рийшли.    Гиди тарикатче опагонено. Когато руски военни самолети без никакво позволение нарушаваха българското въздушно пространство /по твърдения на българския премиер и на българския военен министър/ генерал Радев не се почувства унизен. Не рачи да се възмущава и си подава оставката. А когато се видя, че с разрешение на България и в споразумение с НАТО над страната ни могат да летят полски самолети тогава рАчи. Рачи да се възмУти, значи. С тъпоумното обяснение, че това прелитане било по-позорно от подписването на Ньойския договор. Дивотия, която с генералския си привкус мяза на и превратче, освен на пълен обрат във външната засега, а после и във вътрешната политика. Мяза на превратче, защото е скалъпена, предумислена, потайна и коварна. Що за дивотия ?!

Хитрини и коварства, които няма нищо общо с истинската политика.
…
Истинската политика…
Как така една страна член на Европейския Съюз и НАТО се притеснява, срами се, въздържа се, или пък е неспособна да излъчи кандидат-президент, който твърдо да отстоява тъкмо вижданията и ценностите на Европейския Съюз и НАТО, ами все се спира на всякакви /по Ницше/ полутакива и полуонакива с изтърканите им лакърдии за надпартиен президент – обединител. Безсмислица, която доста се кльопа от простолюдието, незнайно защо. Как не писнаха на избирателите всичките тия празни приказки за националните интереси, за общото благо, за социалния президент, който мисли за народа и всякакви подобни дъвки. С една новост все пак. Шок и ужас. Ставало било страшно. Турция можела била да ни нападне с преселенци, Европа ни била изоставила, само аз и Господ можем да ви спасим, или само аз с помощта на Господ, или само Господ, така че гласувайте за мен, щото става страшно. Смехория от която доста хора се шашкат, шокират, ужасяват и гласуват, вместо да й се присмиват.
…
А причините България да не излъчи ярък проевропейски и пронатовски президент може би са три вида. Първата е обществена. Обществото ни, тоест мнозинството българи хич не могат да вденат какъв точно е смисълът от „тия ваджии европейските ценности”. И вероятно тутакси биха ги отхвърлили, ако от Европа и въобще от Западния свят не идваха разните му там коли, телевизори, мобифони, таблети и въобще всички видове въжделявани благини и дждажи / в Китай само ги сглобяват, не ги измислят, а Русия не произвежда нищо/. Така че на един пронатовски и проевропейски кандидат-президент несъмнено няма да му е лесно. Което не значи, че и той трябва да се нагажда към простолюдието, вместо да го води и вместо да се прикрива зад общоприетите политически локуми. Втората причина е политическа. В България има една единствена истински проевропейска и пронатовска партия – ДСБ. Другите партии не са проевропейски най-малкото защото не са партии.
…
И ето третата причина. С нея започнахме. Няма кандидати за президент, защото няма кандидати за президент. Няма в българския политически живот устройство сито, което да пресява, отбира и излъчва най-добрите. Няма надарен, обаятелен, привлекателен и красноречив политик, който да привлича хората към своето дело, към своите виждания и намерения. Няма такъв проевропейски кандидат, добре че няма и пропутински. Тук имената драскани по салфетки след продължителни кръчмарски или кабинетни умувания не вършат работа. А може би все пак Бойко Борисов би бил обаятелният красноречив кандидат президент ?  По този повод ето въпрос, който никой досега не се е досетил да зададе. Участвал ли е същият в поне един, в един поне, в барем в един, в един барем политически спор. Лице в лице с някой свой противник. Така, както участват в спорове всички без изключение политици в демократичните страни ? Та да си проличи доколко наистина го бива ? Не, не познахте. Участва вънъж в един спор, в едно обсъждане много, много отдавна. И вече не посмя да повтори това си злополучно действие. А нашите радиа и телевизори ? Как за толкова години не успяха да сътворят поне един, един поне, барем един, един барем спор с участието на политика Бойко Борисов. Впрочем ясно как и ясно защо. Когато нещо си го няма, няма си го. И в политиката и в журналистиката.

Източник Иво Беров