Селянинът днес

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 55, 1990 г.
СЕЛЯНИНЪТ ДНЕС
Той е пак там – сред нивите. С изгорели от слънцето коси, с тор под ноктите и кал в цървулите, вмирисан на обор, но… красив. Истински. Българин. Слава богу, че го има още. След побоищата и насилието, след трийсетте стотинки за трудоден, след експериментите и презрението, въпреки подигравките и хулите – пак е там. Мъдър и безпощаден, като земята. Експлоатиран и лъган – от малки и големи, по-големи и висши велможи. Не го познавате, господа от БСП, СДС и най-вече господа от безенесетата. Той не ви вярва, лидери и лидерчета – новопомазани и новопокръстени. Нито когато роните сълзи за него, нито когато го възвисявате. А когато го обиждате – и това си позволихте! – ругае, да ви кажа ли как… Селяните – нашите бащи и майки, тези „страхливи глупаци”! – брей, ама как можахме да се пръкнем от тях: герои и смелчаци, умни и акъллии, световни и надсветовни.
А като сме разтворили ръце къмто тая Европа и чакаме да мръдне тя малкото си пръстче, за да се сурнем в краката й, да заскимтим ухилени, да й полюбим ръката, додето я оплюнчим, какво да ги правим тях, селяните? Най-добре да го оставим, да не ни маскарят пред света, пък и по-лесно ще прецапаме границата „самосиндикално”. Ама като сме изнежени и хилави, и най-вече нетрудолюбиви? Най-много да ни попрегръща Европата като екзотична държанка, па да ни изплюе обратно. Това Европата е умно нещо, господа, и благородно, което ще рече, че презира лакеите, по наследство си ги презира, но виж, със селяните е свикнала и ги обича, щото ръцете на селянина навсякъде са еднакви.
И тоя път към Европа? Един го чертае през Китай и Япония, друг – през Босфора, трети го прехвърля въздушно до Щатите и обратно, някои смирено го лъкатушат между наследството Фердинандово (Боже, царя ни пази!), а един господин твърди, че катурнем ли плета с комшиите от югоизток и хоп, готово – те ти Европата. Само селянинът, нашенският, се подпира на мотиката и се подхилва, щото ако е запомнил нещо от Даскала, то е, че Българията се намира в тая същата пущина Европа. Иначе и той не се отказва от нея и се стреми към хубостите й, но се стреми по свой начин – реалистично. А реализмът му нерядко е скептичен. На такъв иди му наливай в кратуната ум и демокрация! Те, комунистите, с целокупния си репресивен апарат не успяха да го приучат на интернационализъм, че сега ли с благи приказки ще го примамим към рая и благоденствието! В едното влязло, от другото излязло! Той, нашенският, и вестниците ги чете през куп за грош, иначе се абонира – да има с какво да си завива сиренето и хляба. Предизборното студио го натъкмиха в едно такова време, когато слънцето седеше на две копрали от заника, кой ще ти го гледа? И се питаме сега като как така я предаде демокрацията, невежата му с невежа, без окото му да мигне и се остави да го яхат тия, дето „четиридесет и пет години стигат”? Ако затворим очи, малко преди тия години ще го видим да мъкне чувал с брашно за мъже отчаяни, низвергнати от държавата в църквата, но сложили главата си в торбата заради някаква си химера, наречена равенство и братство и някакво си светло бъдеще, което впоследствие се оказа селище със затихващи функции.
Тъжно е, господа, но не от невежеството, не от страх пред партийни секретари и саморазпасали се кметове предпочете той своята си бюлетина, а защото нямаше друга, на която да повярва поне малко. Или казано по вестникарски – нямаше друга алтернатива. (Иначе така самовлюбено говорим шантави думи, че скоро ще тръгнем по сокаците на бъдещето с речник в ръка.) и като му тикнахме под носа една такава приватизация, селянинът се позамисли, видя се с магарешката с каручка и мотика по средата на сто и петдесет декара земя, погледна нагоре – няма Го, огледа се за синове и дъщери – смътно ги видя сред цигарения дим на градските кафенета и ги чу разпалено да говорят като колко пара и чудо раздават безплатно на хората по разните му там източно-западни държави. И рече селянинът: Ядец! Оранжевият цвят като нищо можеше да боядиса Великото народно събрание, но се оказа, че не е достатъчна една партия да носи името селска, за да я последват тия – вечните.
Пък БСП е редно да се пооткаже от още много „нещица”, да се попревърне в модерна… – абе вярваме – не вярваме, но нали си знаем, че на много неща са способни. Щото, ако това не стане, пак ще има „ядец” – ако не му обърнат на това „простовато” българско село необходимото внимание, щото са длъжници и ако имат съвест, навярно се чувстват виновни.
Достатъчно сме му вадили душата на селянина. Само тя му е останала. Да тръгне Великото народно събрание от село на село да го попита какво иска той, от какво има нужда и като как го вижда това „утре”, че да курдиса тоя прословут закон за земята най-сетне за постоянно и во веки веков. Щото същият този селянин ще ни измие очите, за да погледнем света достойно.
Огледайте се, господа от всички партии. Вгледайте се в очите на този „жалък и глупав роб”, предал демокрацията, и бъдете сигурни че сте се видели в очите на България.
Кольо АЛЕКСАНДРОВ