Смяната на историците. Как нещо маргинално в България може да е мейнстрийм в чужбина

Те са историци, но имат и административна власт. Били са декани или ректори на Софийския университет в различни години. Три случки с тях дават представа за това как те гледат на науката, с която се занимават.

• 1990 г., предаването „Всяка неделя“. Току-що са приключили репресиите над българските турци. Говори Николай Генчев, човек със славата на дисидент и на доайен на българската историческа наука. Той настоява за поставяне на „българския национален интерес“ „над всичко“. Открито съжалява, че „само за турците“ се говори и че „в тая страна живеят един милион ли са, колко са турци“. После продължава със съчинени апокалиптични тези, че Югославия иска Пиринска Македония, Румъния ламти за Добруджа, турците претендират да се отделят и поради това на България ѝ остава единствено „твърдата гръд на Балкана“.
• Лятото на 2007 г., вестник „Сега“. Говори Иван Илчев, тогавашен декан на Историческия факултет и бъдещ ректор на Софийския университет. Възмущава се от решение на столичния общински съвет за построяване на паметник на сръбския княз Михайло. „Ако общинарите наистина тръгнат да откриват паметник на княз Михайло в София, ще призова студентите от Историческия факултет, членовете на клубовете „Съхрани българското“, „Памет“, ВМРО, членовете на клубове за историята на Македония да присъстват на „тържеството“ и да изразят отношението си към подобно скудоумно и нагаждаческо решение.“
• 2008 г., националистическият вестник „Атака“. Интервю с Пламен Митев, тогавашният декан. Той изтъква, че задачата на историка е да подчертава и пропагандира сред обществото приноса и постиженията на „българската цивилизация“.

В тези примери са събрани много от характеристиките на българската историческа колегия в годините на Прехода.

Доминира национализмът, откритата неприязън към мюсюлманите и представата, че България е заобиколена от врагове. Думите са излезли от строго експертния терен и са тръгнали към националистически търсения на „българската цивилизация“. Има антисръбска доминанта, заиграване с ВМРО и сакралност по темата „Македония“.

Историята в медиите

В самото начало на Прехода историческата наука е маргинализирана от медиите за сметка на упражненията на любители. Това е последвано от появата на серия националистически магазинни предавания по телевизиите. В немалка степен именно те дават облика на масово разпространяваните исторически знания през първото десетилетие на новия век, а и по-късно.

След 1989 са отворени архивите и са увеличени контактите, но това всъщност не атакува националния разказ и конвенционалната парадигма, в които е отгледана историческата наука.

При такива национални лещи български историци, формирани в късния комунизъм, логично провиждат някакво толерантно отношение на българската държава към гражданите ѝ мюсюлмани, а историци като Стайко Трифонов смятат, че за политиката на асимилация и етническо прочистване на Тодор Живков, е изначално виновна Турция.

Появата на критичния глас

От десетина години нещата не стоят по същия начин. Националният разказ, смятан за свещен, вече се оспорва сериозно и аргументирано от критични гласове на историци. Родено е и ново направление, успяло да отиде отвъд националната парадигма и онова възкресяване и доминация на модели за мислене на миналото от 30-те години на XX в.

Направлението е зародено към края на първото десетилетие на новия век и открива шокиращи допирни точки между национализма на 30-те години и комунистическите му метаморфози. То установява паралели между много от идеите на национализма, авторитаризма и фашизма (снопът пръчки на к(х)ан Кубрат и идеята за „Възраждане“), и последвалата ги след десетилетия комунистическа пропаганда, дошла със завоя на режима към национализма, както и около реализацията на нови политически проекти като „Кан Кубрат“ и АБВ на историка Божидар Димитров и Георги Първанов.

Стъпка № 1: „Българското Възраждане“

Ключовите стъпки, подкопали традиционния поглед, са направени по отношение на периода, известен като „Българско Възраждане“. Историци като Румен Даскалов обръщат внимание, че наративът за „Възраждането“ е съдбоносен за създаването на илюзията за изконност на нацията.

Други, като Александър Везенков, подчертават, че се пренебрегва значението на османския реформен контекст, който в някои случаи дори изпреварва българските национални усилия и ги прави възможни.

Авторът на тези редове има случаи през 2006 г., а и по-късно, да изтъкне, че погрешно са сложени като граница на изграждането на нацията 70-те години на XIX в.

Не на последно място всички тези усилия подчертават, че е съмнително самото съществуване на канонична „национална история“ при цялата преплетеност на миналото с това на съседните балкански народи.

След време историкът Мартин Вълков поставя аргументирано под съмнение и тезата за участието на България в Първата световна война като усилие, целящо „национално обединение“. Той изтъква и немалко доводи, свързани с наличието на определен мини-имперски стремеж на София за постигането на статут на регионална сила.

Стъпка № 2: Насилието, наречено „Възродителен процес“

Появата на това ново направление дава възможност и да се кажат истините около политиката за асимилация към българските мюсюлмани и турци между началото на 60-те и края на 80-те години на XX в., цинично наречена „Възродителен процес“.

Стига се и до посочването на отговорността на самата българска историческа наука и на нейните доайени от близкото минало. Румен Аврамов например без никакви колебания нарича случвалото се „престъпен акт на българската държава срещу част от собствените ѝ граждани“.

Авторът на тези редове е писал два пъти за отговорността на самата историческата наука и образование за случвалото се, като проследява изграждането на прото-идеологията на самата политика, както и съучастията на историци при нейното практическо осъществяване.

Днес вече има кръг историци, които са отпратили в миналото основната парадигма на националния разказ и разбират нацията и националната идентичност като модерни явления.

Какво е „мейнстрийм“

Другата разлика с първите години след 1989 г. е в това, че големите въпроси на българската история вече не са обект на занимание само на основните мейнстрийм исторически институции. Ала както беше демонстрирано пробивът отново се случва извън тях.

Никак не е случаен и фактът, че в много от гореспоменатите случаи на преборване с парадигмата става дума за учени, които не са получили бакалавърско и магистърско формиране в българските исторически институции, макар да има и такива, които са част от тях, но са с далеч по-различен международен опит. И макар тези историци в български контекст да имат маргинален статус, погледнати отвън, те могат да изглеждат единственият професионален и експертен мейнстрийм в България, на който историците в чужбина могат да имат доверие.

* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

** Статията е адаптиран откъс от публикация на Стефан Дечев в новата книжка на “Contemporary European History”, издание на Cambridge University Press. Авторът благодари на Нов български университет за осигурения открит достъп до публикацията.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036