Крепостта Устра, намираща се край село Устрен, е една от най-високо разположените твърдини в Родопите. Тя е една от най-запазените крепости по нашите земи. От нея са останали основите на много от сградите и кулите. Крепостта е строена през Средновековието и през своето съществуване е била под властта предимно на Византийската империя. Устра е построена през X век, за да бъде охраняван минаващият оттам търговски път. Крепостта се намира близо до село Устрен в община Джебел, област Кърджали на 142 км от Стара Загора.
[ad id=“263680″]
Дължината на крепостната стена е 113 м, а общата площ – 1286 кв. м. От север и северозапад е оградена от отвесни скали. На места стената е запазена до 8 м височина. Изградена е от ломен камък. До наши дни са запазени три от кулите, една от които е полукръгла, а другите две – правоъгълни. Кулите са били триетажни, с вътрешни каменни стълбища. Входът на крепостта е от изток. В южната и югоизточната част са изградени осем триетажни сгради.
[ad id=“225664″]
По археологически данни — най-ранната ѝ датировка е управлението на Константин VII Порфирогенет – (913 – 959 г.). По това време българският цар Симеон I вероятно завзема крепостта, но впоследствие я отстъпва на Византия и е обявен за „василеопатор“ – тоест висш настойник на византийския император, който се жени за една от дъщерите му. Последвалото разтрогване на договора от Зоя — майката на императора, скоро води до съкрушителната загуба на византийците в битката при Ахелой в 917 г. Въпреки всичко след смъртта на Симеон в 927 г. крепостта трайно остава във византийски ръце, макар през зрелия феодализъм и Втората българска държава XII — XIV век да има косвени сведения, че е била превзета от Иван Асен II.
До крепостта се стига от село Устрен. Непосредствено преди да се влезе в селото идвайки от Джебел, преди табелата за село Устрен има кафява табелка за пътеката към крепоста по която се стига до хижа Устра. От хижа Устра се продължава по стръмна пътека до крепостта. При средна скорост на вървене цялата пътека се преминава за около час.
Лебедовите езера (Лебедски езера) са естествени тектонски езера в подножието на крепостта. Образувани са в резултат на земетресения. Те са природна забележителност с подчертана пейзажна стойност. В тях растат естествени диви водни лилии и други редки растителни видове. Източно, близко до тях е и Припешкото езеро. Езерата са наречени така заради честите спирки преди време на лебедите прелитащи на юг.
За крепостта Устра и Лебедските езера се разказва следната легенда.
[ad id=“225664″]
Преди много години един владетел успял с жестокост и многобройна войска да превземе земите около село Желъдово. Харесал най-високото скалисто място и решил там да изгради крепост, в която да живее. Много пъти започвали градежа, но построеното през деня се рушало през нощта. Разбрал господарят, че трябва да принесе жертва на боговете и вградил в стената еденствения си син – все още кърмаче, заедно с майка му. Така построил своята крепост и заживял в нея с трите си дъщери, пазен от многобройна войска.
Казват, че до днес от стените, на вече разрушената крепост, се стича бяла като мляко вода, а нощем се чуват воплите на майката, която търси своето бебе за да го накърми.
Господарят владеел с кръв земите и хората, жестоко ги използвал и ограбвал, а който дръзвал да роптае, умирал в мъки, затворен в подземията на крепостта. Жевеел там откъснат от света, пазен от силна войска. Години никой не го видял, за жестокостта му се шепнело от уста на уста. Само от време на време, рано сутрин, по изгрев слънце, трите му дъщери по таен проход се спускали до близките Лебедски езера да се окъпят и посмеят на воля.
Притихнали хората уплашени, години минавали, а ставало все по-зле. Решили с хитрост да прогонят злия господар. Събрали де що имат кози от цялата околност, вързали на рогата им запалени свещи и сред нощ ги погнали по чукарите към крепостта. Уплашена от многобройния противник стражата вдигнала тревога. Господарят хукнал да се спасява, събрал набързо заграбеното злато и скъпоценности, натоварил го на няколко мулета и в паника напуснал крепостта.
На следващия ден разгневените хора ограбили и порутили де що могат и освободили от подземията своите събратя.
Казват, че господаря взел само златото със себе си, а останалото имане скрил край друга негова малка крепост, която днес е известна като Мал асар (Крепостта на съкровищата). Никой повеч не го видял, нито чул…
Край крепостта все още има място, което хората наричат Кечи мезар (Козето гробище), а в подножието на хълма, край село Лебед са двете езера, в който дъщерите на владетеля опичали да се къпят по изгрев.
Лебедът е символ на прераждането, чистотата, целомъдрието, щедростта, мъдростта, пророческите способности, поезията и смелостта. Съществува и вярване, че душите на хората след физическата им смърт, странстват в небето под формата на лебеди.
