ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 15, 1991 г.
СТАРА ЗАГОРА – МОЯТА ПОЧТИ МИСТИЧНА ОБИЧ…
Разговор с професор Стоян Каролев по повод на седемдесетгодишнината му
-Професор Каролев, Вие сте роден в Стара Загора. Каква беше духовната среда, в която растяхте, и доколко тя подпомогна по-сетнешните Ви естетически търсения?
-Аз израснах в семейство, дето имаше почит и обич към художествената книга, особено у майка ми, която крадеше от съня си, за да чете. Тя имаше литературни наклонности, намираше време – въпреки изнурителната домакинска работа в голямото семейство, въпреки бедността и болестите – и да пише: запазена е една тетрадка с нейни разказчета. Моята обич към художественото слово е наследена и укрепна най-напред в семейството. Първите ми „срещи“ със старозагорски поети бяха в читанките. Но когато като ученик в отделенията декламирах например „Есенен мотив“ от Кирил Христов /“Ясна звездна нощ прогони / есенний намръщен ден“/, аз знаех, че авторът, е старозагорец и от това изпитвах особено радостно чувство. От ранна възраст любител на пейзажната лирика, знаех наизуст и „Лятна нощ“ /“Мяркат се в утринна дрямка унесени / сини далечни гори“/, и други творби на този „бисерен лирик“. И ето че, когато след шестнайсет години доброволно изгнаничество Кирил Христов се завърна в България през 1938 г. и посети родния си град, на гарата между посрещачите бяхме и ние, гимназистите, а на мене ми беше възложено от учителя по литература господин Младенов да му поднеса с няколко думи букет. поднесох го, поетът ме погали по остриганата глава, а аз много се вълнувах. На другия ден имаше среща в градския театър на Кирил Христов със съгражданите му. Между стихотворенията, които той чете, най-силно впечатление ми направи „Как чудотворно би зарасла рана, / как светнали би бездна и простор, / да зърнах аз отнякъде Балкана, / макар и от прозорец на затвор“… Мислех си, не знам доколко основателно, че носталгията му към България, символизирана в образа на Балкана, включва на първо място Стара Загора… Докато живеех в Стара Загора, не ми се случи да видя Николай Лилиев, но като гимназист четях с голямо увлечение неговата поезия и напълно вярвах на Иван Мирчев, когато ми казваше, че Лилиев е поет от европейска величина, който тепърва ще бъде оценяван по достойнство. Не е ли чудесно да растеж в такъв град, щом поезията, изкуството са и твоята любов? До експресивно-драматичното слово на Гео Милев се докоснах за пръв път, когато прочетох „Септември“ в ръкопис. Така се разпространяваше тогава поемата в Стара Загора, макар още да нямаше открита монархо-фашистка диктатура. В много отношения психологически антипод на Николай Лилиев /който ми е по-близък по душевност/, Гео Милев тласна въображението ми, мисълта ми в насока, която не бе чужда на едно момче, растящо в бедно семейство, дето неведнъж се е споменавало за страшните събития, закърмено от баща си, социалдемократ, с идеи на социализма. Не мога да си представя юношеството, гимназиалните си години в Стара Загора без Общинската библиотека, която се намираше тогава в сградата на Градския театър. И какво удоволствие – до получиш търсената, избраната книга от ръцете на талантливия тенор Тоско Илиев – винаги внимателен, любезен – когото неведнъж си гледал и слушал в Старозагорската опера през онези години. Моите най-близки приятели тогава – Симеон Фетваджиев и Веселин Павлов – бяха музиканти и макар да мечтаеха за софийската и европейските опери, все пак бяха доволни, че и в нашия град човек можеше да се радва на това изкуство. Ходехме на представления най-често заедно. Любителите на театъра – аз, впрочем, с по-голямо основание мога да бъда причислен към тях /любимата ми музика е класическата инструментална: симфонична, камерна/ – можеха да се наслаждават на играта на постановките на госпожа Шопова /майка на наум Шопов/ – един несъмнен артистичен талант. На същата театрална сцена аз неведнъж съм декламирал обикновено в деня на народните будители – главно из Вазовата „Епопея на забравените“ /“Паисий“, „Раковски“ …/, а на тържеството по случай завършването на гимназиалния курс „изпълних“ разкази от Чудомир, един от любимите писатели в нашето семейство. С много топло чувство си спомням за дружбата си с Иван Мирчев – малко странна, особена /нали разликата в годините ни е голяма/, но реална и от голямо значение за приобщаването ми към естетическите ценности на поезията. Не само защото, преценявайки – благосклонно и строго едновременно – тогавашните ми поетически опити, насочваше погледа ми към неща от поетическата „лаборатория“, които обикновено не се срещат в критическите статии, но защото по време на нашите разходки – най-често из Аязмото – разговаряхме все на литературни теми, и още по-важно: имах удоволствието да го слушам как рецитира образцови строфи и цели стихотворения от големи руски и български поети, класически и съвременни. Но може би най-важното в общуването ми с него беше въздействието върху ми на личността му: той не само излъчваше неизменно поетическа атмосфера, но и някаква вътрешна хармония, която особено ме привличаше. Аз чувствах, че в живота му, в дните му има ритъм, има неприкосновено свято време за поезия, колкото същевременно да беше усърден в работата си като чиновник н Народната банка; има висша целенасоченост. Иван Мирчев ме запозна с Иван Хаджихристов, чиято поема „Анна“ аз помня още от онова далечно време и може би хиляди пъти мислено съм си я казвал в минути на тъга и самота. Казано най-общо и схематично, духовната атмосфера на нашия град тогава задълбочи и усили влечението ми към лиричното – като обект на размисъл, на осмисляне и като субективно психическо начало у самия мен.
-Първата Ви публикация от преди близо половин век е свързана с философските и естетическите схващания на Пенчо Славейков. Преди година-две издадохте и последната си книга от основния си литературоведски труд „Жрецът воин“. как се контактува толкова десетилетия с един автор? Само вярност ли е това?
-Пенчо Славейков привлече погледа ми още през ученическите години: импонираше ми главно вглабената съзерцателност в „Сън за щастие“, тъй като съзерцателното начало у мен е доста силно. /Без преувеличение мога да кажа, че най-щастливите мигове през моя живот са били тези, в които съм се „потапял“, арационално, непосредствено-съзерцателно в красотата на природата./ По-късно, през студентството, властно притегли вниманието ми необикновената личност на Пенчо Славейков, широките и подвижни кръгозори на културата му, естетика-философските му възгледи, изразявани в блестяща есеистична форма, а намерили отражение и в поезията му. Опитвах се – с малко лекомислена юношеска дързост – да разгадая източниците на тяхната противоречива подвижност. След 9 септември, когато в мирогледа ми, в естетическите ми възгледи по-специално, нахлуха ултралеви идеи, вместо да се приближа към тайниците на Славейковата личност, аз се отдалечих от нея. А тъй като тя продължаваше да буди моя интерес, през шестте години се върнах отново към Пенчо Славейков, без да предполагам, че ще ми трябват десетина години подготовка, за да напише двутомника „Жрецът воин“ /излязъл през 1976 г./ Третият том – предвиден още в замисъла – излезе чак през 1988 г., защото между него и първите два се „вмъкна“ монографичният портрет на Емилиян Станев „Неутолимият“, който аз смятам за най-добре написаната си книга. Тъкмо с изключителната си личност, с идеите са за художествено самосъзнание, за вярност на себе си, за свобода на творческата индивидуалност с високите си нравствени цели и идеали за „очовечаване на българина“ Пенчо Славейков даде мощен тласък за развитието на българската художествена литература и изобщо култура. Ние имаме други творци на поетическото слово, например Яворов или Дебелянов, които го надвисяват по талант, но с личността си той се извисява над тях. Ето защо няма друг български поет, който да е оказвал въздействие на толкова много художествени творци след него. поради всичко това интересът ми към Пенчо Славейков съпътствува целия ми живот. И искам да добавя още нещо, което е намерило израз в заглавието на труда ми: „Жрецът воин“ – непоколебимата му воля за живот и творчество, рицарското му чувство за собствено достойнство, което не позволява и най-леко скланяне на глава пред силните на деня, недосегаемата му творческа гордост, съзнанието му за своята мисия, на която отдава всичките си сили. Накъсо казано, повече и от поета Пенчо Славейков ме е привличал културният борец и мисионер.
-Известни са Вашите дългогодишни приятелства с Емилиян Станев, Михаил Берберов и др. Какво е „нещото“, което Ви свързва с хората, с писателите? Само духовността ли?
-За мен е безспорно, че приятелството е най-висшето между обикновените човешки чувства. Защото то е най-безкористното и възниква несъмнено върху една или друга духовна плоскост. Дори и зад най-възвишено – платоничната юношеска любов към жена безспорно се таи съвсем недуховният пол: майчината обич е свята, но тя все пак има ограничено, телесно потекло. Приятелството с утилитарни цели, възникнало или подтиквано от интереси, не е всъщност приятелство. Разбира се, духовността бива различна. Докато към Емилиян Станев ме привличаше преди всичко яркото творческо начало и у човека, който „носеше“ навсякъде със себе си завладяващата атмосфера на изкуството, с когото разговорите и когато бяха политични, ми бяха винаги интересни, с Борис Делчев ни свързваха преди всичко сходни нравствено-граждански цели и идеи, макар че и в литературните ни вкусове и предпочитания имаме много допирни точни. Вашият въпрос ме подтикна към една изповед и аз ще я направя: всичките ми приятелства – все дългогодишни – с Пенчо Данчев, с Емил Манов, с Емилиян Станев, с Димитър Талев, с Борис Делчев, с Михаил Берберов… – са все с личности, как да се изрази, по-жизнени и жизнерадостни от мен. Тъй като съм наследствено обременен от склонност към меланхолия /с която цял живот се боря/, аз навярно инстинктивно, органично съм се стремял да се сприятелявам с хора, у които жизненото и жизнеутвърждаващото начало е по-силно. А то, разбира се, поради двойствената човешка природа, не е „само духовност“.
-Ако изброим имената на националните ни писатели, родени в Стара Загора, нямате ли чувството, че се оформя една миниистория на българската литература? В този смисъл какво мислите за една география на литературата и мястото на Стара Загора в тази география?
-Вашата идея за география на литературата е примамлива. Ако с нея се заеме един млад и талантлив литературен критик, ако след дългогодишни проучвания и размишления изрази наблюденията си, изводите си не педантично, сухо, а в по-свободна, импресивно-изобразителна форма, би се получило много оригинално и привлекателно четиво. В него звездата на Стара Загора би греела особено ярко.
-Стара Загора се отнася почтително към Вас, макар че сигурно отделни нейни представители са Ви огорчавали. Как гледате на Стара Загора днес?
-Отношението ми към Стара Загора се определя от моята влюбеност в този „град на поетите“, която аз нося в сърцето си от детско-юношеските си години и която не се променя, макар самият град толкова много да се е изменил и много мои роднини и близки вече да ги няма; няма и нито една от къщите, в които съм живял. Какво по-точно е родило и поддържало тези мои чувства през дългите десетилетия, това едва ли се поддава на рационално обяснение, но моята почти мистична обич не може да се повлияе от отношението към мене на един или друг представител на града. Много съжалявам, че ръководителите на Стара Загора след 9 септември 1944 г. по една или друга причина недооцениха хуманитарно-културните традиции на града, който винаги е бил огнище на поезия, на изкуство. Изразявал съм и публично това си съжаление. В Стара Загора няма филологически факултет, няма издателство, няма литературен вестник. Приветствувам идеята „Хоризонт“ да се превърне в месечно литературно списание и не се съмнявам, че то ще има национално значение, ще дава своя принос в националната ни художествена култура.
Разговора води Георги ЯНЕВ
Стара Загора – моята почти мистична обич… разговор с проф. Стоян Каролев
