[ad id=“225664″]
Една от тайните за социализма бяха т.нар. прабългари, т.е. старите българи. Познавахме ги основно от филма „Хан Аспарух“, който няма нищо общо с историческите данни за тях. Замитахме ги под дивана, за да не дразним СССР, който дори подмени произхода им. И днес знаем доста малко за тях. Особено за онези, които са се подвизавали в Италия. А христианизираните от тях са почитали един светец, който Москва днес си е присвоила. Както и много други неща, разбира се. Той е бил патрон на българите….
Още през 1942 г. италианският историк проф. Винченцо д’Амико съобщава, че повече от 700 селища на Апенините са основани от прабългари. Според него, близо 3 милиона италианци са техни потомци.
[ad id=“263680″]
В труда си „Протобългарите в Италия“ той се позовава на редица стари документи, говорещи за присъствието им на Апенините през вековете. Според учения българите за първи път донасят и започват да отглеждат ориз в Италия. Установяват и други непознати дотогава на полуострова земеделски практики. Което значи, че още тогава са били не само конен народ, но и отлични стопани, когато са в мир. Всъщност точно заради това им разрешават да се заселят там.
[ad id=“237001″]
Много от българските обичаи, останали от езичеството, се срещат и в някои области на Италия, забелязва още в средата на миналия век професорът. Той ги изследва и установява несъмнената им близост с тези в Дунавска България Винченцо д’Амико пише: „Лазаруването е пролетен обичай, който по всяка вероятност произхожда от езическите чествания на слънцето… По-характерни са танците на нестинарите в Странджа. В Италия такива обичаи се срещат със запалените огньове в стотици села през нощите на юни, за празниците на Сан Антонио и Сан Джовани, а около тях – свирни, песни, стрелби и танци. Те са в провинциите Молизе и Абруци. В областта Сан Андрея ди Конца, Авелино, и днес в последната събота на май девойките играят танци като тези на лазарките.“ Винченцо д’Амико стига до извода: „От една обща рекапитулация можем да преброим над 700 населени места в Италия, малки и големи, с български произход, при среден брой на жителите с около 2000 души за всяко селище. Така получаваме около 1 400 000. Но като вземем предвид разпръснатите по други селища, се приближаваме до числото 3 000 000. Зоната на Абиатеграсо и провинциите Кампобасо, Беневенто и Акуила са обитавани от над една десета от това число“.
[ad id=“238430″]
Книгата „Историята на лангобардите“ на хрониста Павел Дякон е основният източник, свидетелстващ за присъствието на прабългарите на Апенинския полуостров. За тях подробно пише в глава 26, II и глава 29, V. Според летописеца те са се установили за първи път в Италия, идвайки заедно с лангобардите през 568 година. Някои други източници обаче твърдят, че това е станало още по-рано.
Италианският историк Паоло Варнефридо пък издирва документи за първите българи, които се заселват трайно в Италия. Според него те се появяват на Ботуша през 568 г. като съюзници на лангобардския крал Албоин. Категоричен е обаче, че българи в Италия е имало и преди това. Такъв е дори един римски кардинал, за когото свидетелства сам папа Григорий Велики, който пише: „Блаженият Пиетро Булгаро, свещеник, българин от латински ритуал, умрял в 605 г. като кардинал в Рим, е бил роден в 560 г. в Салусола, Италия.“ Знае се, че кан Алцек, смятан за брат на Аспарух, се заселва при днешния град Беневенто. Това става около 657 г.
[ad id=“218001″]
Хронистът Теофан Изповедник пише, че той е петият син на кан Кубрат. Летописецът Павел Дякон разказва доста подробности за неговото заселване на Апенините: „В това време българският воевода на име Алцеко (Alzeco), който бе напуснал своя народ неизвестно по коя причина, мирно достигнал до Италия и отишъл с цялата си войска при крал Гримуалд, като му обещавал, че ще му служи и ще живее в неговото отечество [царство]. Гримуалд, като го изпратил при сина си Ромуалд в Беневент, заповядал на последния да определи местоживелища на Алцеко с неговия народ. Ромуалд го приел благосклонно и им назначил разпръснати места за поселение, които дотогава били пусти, а именно: Sepinum, Bovianum et Iserniam, и по други градове в своята територия“.
И в сайта на съвременния град Канталупо може да се прочете, че една от версиите за основаването на селището е заселването по тези места на българския кан Алцек. Първоначално името на селището било Кан Телепед – резиденцията на хана. През столетията простолюдието го латинизирало и то се превърнало в Канта лупо, песента на вълка, което също подхожда на българите, смятащи вълка за свещено животно.
[ad id=“236993″]
За Алцек се предполага, че като баща си, великия кан Кубрат, приема християнството, без да го налага на войската си. Част от бойците му и техните семейства обаче очевидно също са християни, още повече че живеят в сърцето на християнския свят. Винченцо д’Амико обръща внимание на факта, че в Италия навсякъде, където през Средновековието е имало прабългарски общности, по техен почин са вдигнати и църкви, носещи името на св. Андрей Първозвани. Българите са строили храмове, посветени на първия апостол на Христос Излизат и доказателства, че култът към св. Андрей май идва в Италия с конниците на Алцек. Пише го дори в документи на Римската църква. Ето какво казва един от тях: „Разпространението на култа към св. Андрей става по време на лангобардското владичество /VI-VII в./ и е дело на българите, повикани да заселят някои земи, обезлюдени след войната с Византия“.
Италианските историци Угели и Орсини, изследвайки живота в Беневентското херцогство, установяват, че през онази епоха тамошният храм се казва св. Андрея ди Палофернус.
[ad id=“236999″]
Този светец е покровител на българите
Палофернус е староримското име на областите на северозапад от Черно море, т.е. вероятно управляваните от Алцек части от Велика България, местата, където според преданието е проповядвал самият първи Христов ученик св. Андрей Първозвани. Според писанията той покръства там в християнството 70 000 езичници. Българите просто тачат светеца, защото проповядва в старите им земи в Скития, преди да бъде разпнат в гръцкия град Патра. През 1987 г. италиански археолози откриват масов гроб в полето край Кампокиро-Вичене, до град Бояно в областта Молизе. През 90-те е намерен и друг некропол край Морионе, само на 800 метра от първия. В него са описани 175 гроба, в 12 от тях мъже са погребани с конете си, а телата са положени в посока изток-запад.
За гроб номер 33 от Кампокиро се предполага, че е на кан Алцек
Воинът в него е силен мъж, убит в бой, със страшен удар в главата. Погребан е заедно с коня си. Около тялото му за пътуването в отвъдното са наредени оръжия и ценни предмети, сред които златен пръстен със скъпоценен камък, изработен от монета. На него личат везни, държани от ръка, символ от времето на римския император Октавиан Август.
[ad id=“225664″]
Вече сме писали, че български отряди са били ударната сила на византийския Цезар – пълководеца Флавий Велизарий, живял между 505 и 565 г. след Христа, magister militum per Orientem, от 534 г. единствен консул на Източната Римска империя. Негов секретар и съветник бил прочутият летописец Прокопий Кесариийски, чиито сведения очевидно са от първа ръка. Той често използвал наемни български отряди, с които в началото на военната си кариера се е бил под стените на Константинопол. Интересното според летописеца е, че от Италия той пише на императора си да му изпрати подкрепления от българи и славяни, което значи, че двете общности са воювали рамо до рамо повече от 150 години преди Аспарух да създаде Дунавска България.
Велизарий е изпратен от Юстиниан Велики на поход в Африка, а когато завладява Картаген – на Апенините.
[ad id=“263680″]
Българските наемници са част от ударния авангард на войската му
Т.нар. негова лична конница, която нахлува в Сицилия през 535 г., след като е покорено Вандалското царство в Африка. Корабите ги стоварват в град Катания, в подножието на вулкана Етна, а българите без бой завземат тогавашната столица на острова Сиракуза. По-късно заедно с останалите бойци от личната конница минават през протока при Месина, влизат в днешния Неапол, край който има планина, наречена Челе Булгерия. Вероятно част от българските бойци се заселват около нея. Останалите продължават към столицата на света с византийската армия. Прокопий пише, че при обсадата на Рим стрелите на българите свалят с изумителна точност защитниците на крепостта от кулите. Вечният град пада, а Италия е присъединена към Източната Римска империя – Византия, за близо 200 години. Песента на вълка.
Светослав Пинтев
[ad id=“236993″]
Източник: bgnow.eu
