Старозагорската поетеса Виолета БОНЧЕВА – 40 години на литературното поприще

Виолета БОНЧЕВА 40 години на литературното поприще – ДОСТОЕН ТВОРЧЕСКИ ПЪТ НА УТВЪРДЕН ТАЛАНТ

Виолета Бончева днес е едно от най-разпознаваемите имена не само в литературния живот на Стара Загора, но и в съвременната българска поезия и проза. Голямото достойнство на извървения от нея път е, че постигна сама завоеванията си, с постоянство, упоритост, самоусъвършенстване – без протекции, ходотайства и незаслужени похвали.

И ето сега, след повече от четиридесетгодишен творчески път, тя е авторка на десетки книги поезия, проза, драматургия, познати на читателската публика, ценена и уважавана и от своите съграждани, и от литературната аудитория у нас и в испаноезичния свят.

Ново международно признание за талантливата старозагорска поетеса, писател и преводач Виолета Бончева!

С пълно право Виолета би могла да се нарече гражданка на света. Не в смисъл на човек, в чийто съзнание е заличено националното, родното. Тя е българка, която вижда призванието си чрез книгите си, чрез онова, което върши за другите български писатели – да отстоява и себе си, и българските си колеги на световната литературна карта.

За читателите обичани и търсени са десетките заглавия на книгите, родени изпод перото на Виолета Бончева: „Мокър етюд“, „Огледало“, „Повикан миг“, „Няма да има сбогуване“, „История на заболяването“, „В пъпа на луната“, „Голямото сомбреро“, „Подари ми цвете“ и др. Характерното за тези книги е естественият подход на авторката към ежедневните и към значимите теми, цветността на езика, с който изразява мисли и вълнения и в поезията, и в прозата си, човещината на образите и взаимоотношенията между героите й, убедителните доказателства, че хората, където и да населяват планетата, си приличат, носят в себе си добротата, стремежа към съвършенство, красота, мир и разбирателство.

Спомням си по капризите на случая как през далечните седемдесет години на миналия век Виолета Бончева дойде в редакцията на тогавашния вестник „Септември“ и донесе първите си стихове. Те бяха интересни, но не предвещаваха бъдещото развитие на поетесата. С годините таланта й укрепна. Значителна роля за това изигра характерът на Бончева. Преди всичко тя е добър, жизнерадостен, позитивен човек, притежаващ качеството да печели приятели и да не си създава врагове. Тук си спомням за думите на Далчев, колко е важен именно характерът за съзряването на един творец. Надрасла делничните проблеми на бита, предприела смели пътувания по света, изучавала упорито националните характери на далечни народи, езика им, Виолета постигна високите завоевания, с които има пълното право да се гордее сега.

А ние, нейните приятели и съграждани да се гордеем с нея самата и с творчеството.

Таньо КЛИСУРОВ

Виолета БОНЧЕВА

СТИХОТВОРЕНИЯ

КОИ СМЕ

Коя съм аз и ти кой си,

питат сенките на града –

не ни познават,

не са ни виждали отдавна заедно,

ръка за ръка,

рамо до рамо,

не са ни виждали от много години

да броим листата,

съборени от вятъра,

нито да подпираме стените

на някой ъгъл,

скрити.

Ние вървим под липите,

сякаш безцелно забързани,

без да броим часовете,

без да мислим, че идва разсъмване,

че уморената жълта луна ще се скрие

в лазурните пазви на деня

и тогава

ще изплува съвсем обикновена

и бяла…

Сега гълтаме сока на нощния въздух,

раменете ни се докосват понякога

и колко му трябва на човек да бъде щастлив,

мислим си,

една нощ с разпилени светилà в необята,

един тържествен град,

чието име с любов сричам,

и някой, който крачи до теб,

и няма нужда да казва,

че те обича.

РИБИТЕ

Те са мокрите сини звезди, те са очите на океана,

те са живият облак с блясък на слюда и звездни точки по него,

те са беззвучният вик, който разнасят мехури от пяна,

с червени оттенъци, кацнали от залеза крайбрежен.

Те пазят тайни, които потъват в очите им,

звук не издават, когато се оплетат в мрежите,

когато злобни стоманени остриета на живо порят гърдите им,

осъзнали края си бърз и неизбежен.

И въпреки всичко, плуват нагоре, към слънцето,

към суровото синьо, към високите небесни кристали,

защото знаят – само мъртвите риби са щастливи на дъното,

а след живите плават лодките

на добрите рибари…

ТИ МОЖЕШ ЛИ ДА УСТОИШ

Ти можеш ли да устоиш на музиката,
която се плъзга по прозореца, когато вали,
на шума от капките, които облизват нара
и той се разделя на две, и падат от него рубини
в тревата разрошена –
ти можеш ли да устоиш на зеления повей на бора,
който танцува в листата на розата нощем?

Ти можеш ли да устоиш на кръглата сребърна мида,
обяздила здраво безкрая, на кристалната вода,
дето се разлива между звездите,
сред шума от разбитата пяна в скалите,
която прегръща брега?

Телата ни светят, потопени във вечното синьо –
накъде плуваме, без да бележим обратния път
с някакъв знак за миналото –
безпаметно взрени нататък, в друг остров –
невидим,
може би пълен с илюзии,
но колко красив е
и колко различен е
този остров безимен,
забулен с облаци, почти магичен…

Хвани ръката ми, дръж я здраво, както искам,
притисни ме към себе си, както аз те притискам.
Над нас и под нас е бездна
и няма твърд под нозете ни, няма,
само лъч от небето осветява
две души, слети в едно

насред океана…

ДА ОКЪПЕМ ЛУНАТА

Да окъпем луната с дъжд от любов –
мълчалив и червен,
като класическа пурпурна роза,
и тя да се спусне пό-сребърна
по изопнатото тяло на света,
населен с аромати,
кръстосан с посланията
на галактики далечни
и с нашите ръце,
които я прегръщат
всяка вечер.

Задъхана до топлите гърди,
вибриращи от трепети,
ще ни изпълни с шепот
неразбираем,
таен –
между теб и мене само,
изречен със задъхани уста,
сред приглушена светлина,
която ще се огъва
под тялото ти
пъргаво
и ще лудува в междубедрието ми,
което приближава твоето
и се отдалечава,
и същата луна
изригва във прозореца,
сияейки със челото си голо,
сребърно,
измито…
Не ме попита
кога сънувах този сън
и колко продължи?

Мигът мълчи…

И без това не вярва никой,
когато сън и спомен се преплитат,
и ни покриват нежно, като слънчев сноп
любовите
от някой друг живот…

ПОДАРИ МИ ЦВЕТЕ

Подари ми цвете на самия бряг на нощта,

на самия бряг на простора, прицелен далече,

когато си тръгва на пръсти полека дъжда,

когато дъха на мокри градини

юнската вечер.

И още нататък – една тишина след порой,

която се плъзга в листата на цъфнали клони

и някакво гукане в влажния нощен покой,

прииждащо нежно

от близките градски балкони.

И път към море, непременно

или през гора,

към върхове снежни, или през дълбоки долини,

извита пътека през равни, узрели нивя,

скалисти наклони, посоки почти непосилни

и твоята ръка, и твоето рамо до мен…

Кръстосахме с тебе живота, ала не спира

да гали душите цъфтежа на синия крен

и тайно да плачат, когато след кратко

умира.

На Ники

НЕ СЕ ОБРЪЩАЙ НАЗАД,

там всички пътеки са извървени,

обрасли са с диви цветя и влажна трева,

изпети бохемските песни…И други вселени

пред теб са разтворили днеска

широко врата.

Насреща е раят, светът на мечтите високи

и пътища други, далечни ще те зоват,

ще тръгнат към тебе разгърнати нови посоки,

и още по-чуден и смайващ ще е светът.

И още по-ярка ще идва зората сутрин,

по-свиден ще става и залезът златно-червен,

по-сладки ще бъдат птичите песни утринни,

по-шеметен и загадъчен ще е всеки нов ден.

И пак ще сънуваш на детството звездните нощи,

то в теб ще живее в най-скъпия и мил кът –

приюти го до себе си, когато те буди нощем,

разговаряйте заедно, преди да тръгнеш на път.

Не забравяй любов да отгледаш и да раздаваш –

вселенска и твоя – към ближен, дете и жена…

Защото любов е това, което след нас остава,

и плахо покълва нагоре

в деня на смъртта.

НЕ СЪЖАЛЯВАЙ, ако те отминат

мащабите на други светове,

далечни планини и върхове,

пристанища, които не заспиват,

нито за кораби, отплавали без теб,

нито за бели нощи и лазури,

за блясъка на други градове,

за тръпката по светски авантюри,

за нищо не тъгувай, отмини

и продължи напред, с лице нататък –

животът ни сред хаоса е кратък.

ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ , отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.