„На 15 май 1981 г. умира Андрей Германов. Един от любимите мои поети, който някога ми подаде с доверие ръка.“ Това написа в профила си във Фейсбук големият старозагорски поет Таньо Клисуров и публикува свое стихотворение за „учителя“, както Клисуров нарича Германов, написано през 1988 година.
ОЧАКВАНЕ
В памет на Андрей Германов
В душите ни пясъци трупа жесток суховей,
бодили поникват в душите и става ми страшно.
Така си ми нужен сега, тъкмо днеска, Андрей,
когато препълва горчилка и моята чаша.
Ела си, човечен и мъдър редакторе мой,
и пак напиши ми два реда със ясния смисъл:
„Момче, не унивай веднага след първия бой,
напролет мини, донеси ми тогаз ръкописа!“
И аз ще се хвърля отново със ярост и стръв
към словото – моя съдба все така неизвестна,
защото прелял си ми сякаш от своята кръв.
А тя беше толкова чиста и толкова честна.
Видях равнодушие, срещнах красиви лъжи
и аз заболях от неверие в гибелна доза.
В кутията пощенска вестникът само лежи,
а той е изпъстрен с дежурната делнична проза.
Пиши ми макар по небесната поща, Андрей,
понякога идват писмата най-важни по нея!
Дори да съдържа писмото ти само „Здравей!“,
аз пак ще се взема в ръце и ще оздравея.
/1988 г./
***
Андрей Германов е роден на 17.06.1932 г. в село Яворово, сега квартал на Цонево, Варненско. Баща му, Димитър Христов Германов, е роден през 1892 г. в село Кабаклия, Лозенградско. Бил е още дете, когато семейството му бяга от Турция и се преселва в село Нова Шипка, Варненско.
Майката на Андрей Рада Петрова Маринова (по баща) е родена в Нова Шипка през 1896 г. в семейството на преселници от историческата Шипка, Казанлъшко. Димитър и Рада заживяват от 1918 г. в Яворово, където се раждат Андрей и братята му – Христо, Петър и Георги, по-големи от него.
Основно образование Андрей Германов завършва в родното си село, гимназия село (сега град) Дългопол през 1950 г., а през есента на същата година се записва в Софийския университет „Климент Охридски”, специалност руска филология.
През 1951-52 г. публикува първите си стихотворения. По Време на следването си в Софийския университет участва в литературния кръжок “Васил Воденичарски”, където се запознава с известните по-късно литератори Пеньо Пенев, Климент Цачев, Иван Радоев, Марко Ганчев и много други.
След завършване на университета през 1955 година Андрей Германов е разпределен в гр. Провадия, но по собствено желание става учител по руски език в гимназията на Дългопол, същата, която завършва през 1950 година.
По време на своето учителстване в Дългопол се сближава с Димитър Златарски – учител-енциклопедист. Тук той продължава да работи над превода на поемата на Александър Твардовски „Страна Муравия”, започнат още от студентските години.
През есента на 1957 година напуска Дългопол и отива в София.
В столицата живее с братята си Петър и Георги и до началото на 1958 година усилено търси работа. През февруари същата година е назначен като хоноруван преподавател по руски език в МЕИ, а в края на април се оженва. През октомври печели конкурс в МЕИ за редовен преподавател по руски език. Същата есен подготвя първата си книга стихове, консултирайки се с поета Добри Жотев.
През 1959 година в живота му почти едновременно се случват три съществени събития: на 20 май 1959 година се ражда дъщеря му Александра, излиза първата му стихосбирка „Кълнове”, напуска МЕИ и е назначен на работа във вестник „Народна младеж”. През пролетта и лятото на същата година превежда усилено руска и съветска поезия.
От май 1960 г. за една година заминава във Варна като комсомолски инструктор и кореспондент на в. „Народна младеж”. Годината е изпълнена с напрегната обществена работа, командировки из окръга, издаване на окръжния бюлетин – впечатления и за новата му книга стихове. През същата есен отново се засилва интересът му към преводите – занимава се главно с изучаване на украински език и с преводи на украинска поезия. Привличат го и бесарабските българи, поддържа активна кореспонденция с бесарабския поет Петър Бурлак-Вълканов.
В средата на 1961 година се връща в София. От септември е на работа в сп. „Младеж”, после – във в. „Народна младеж”. Заедно с други млади поети е предложен от секция „Поезия” за кандидат-член на СБП. От началото на 1962 до ноември 1964 година отново е на комсомолска работа, често е в командировки. В дневника си за този период е записал: „Ужасно много работя. Не пиша. Почти не превеждам”. Там е отбелязал също и подготовката на първия брой на в. „Пулс”, във втори брой на който е публикуван и преводът му „Реквием” от Роберт Рождественски.
През 1962 година излиза втората му стихосбирка „Работнически влак”. От ноември 1964 година до средата на 1966 година е редактор в издателство „Народна младеж”. Излизат последователно стихосбирките му „Родов герб” (1964), „Равноденствие” (1965), „Светлинки в планината” (стихотворения за юноши, 1966) и книгата „Късче мрамор от Акропола” (в съавторство със Слав Хр. Караславов и Марко Недялков, 1966).
От януари 1967 година е назначен за редактор в отдел „Поезия” на издателство „Български писател”, а от юли е завеждащ този отдел. През тази година излизат повестта му „Камчийска балада” и стихосбирката „Да ме запомниш”. Ражда се синът му Димитър.
Последователно излизат стихосбирките „Преображения” (1968) и „Яростно слънце” (1969). Превежда поемата на Григор Пърличев „Войводата” („Арматолос”).
От 1970 до 1973 г. отново е редактор и завеждащ отдел „Поезия” в издателство „Народна младеж”.
Междувременно излизат и новите му стихосбирки „Мост”, „Като въздишка”, „Азбука”, „Всяка заран”, детски стихове (1970), „Острови” (1972), „Стихотворения” и „Огледалце” – детски стихове (1973).
От януари 1973 до март 1974 г. е заместник главен редактор на сп. „Съвременник”. През 1974 г. издава „Парнас около нас” (шаржове, в съавторство с поета Иван Николов, автор на епиграмите), „Четиристишия” и поемата „И оживяха в песента”. Превежда Егише Чаренц, Твардовски, Нил Гилевич, Дмитро Павличко, Евгени Евтушенко… Поддържа активни творчески връзки с руски, украински, белоруски поети. Подготвя за печат томче със свои преводи за библиотека „Български преводачи” на издателство „Народна младеж”, което излиза посмъртно през 1987 година.
През март 1974 г. става главен редактор на сп. „Пламък” и работи там до април 1980 година.
1975 е годината, в която излизат стихосбирките му „Каменна земя” и „Нови четиристишия”.
От есента на 1976 година е тежко болен, но продължава да пише. Излизат от печат „Взривна зона” (1977), „На светлина превърнат” (документална повест за Георги Генев, 1978), „Границата на снега”, „Самоубийствено живеем” (1979), „Олелии” (стихотворения за деца, 1979), „Други четиристишия” (1980).
Поради влошеното си здравословно състояние от април 1980 година Андрей Германов живее в с. Боженци, Габровско. Той става председател на Дружеството на писателите в Габрово и главен редактор на неговия алманах „Зорница”.
Умира от втори инсулт в болницата на ИСУЛ (София) на 15.05.1981 година.
През последните години от живота си работи усилено и подготвя за печат стихосбирки и прозаични книги, които излизат след смъртта му: „Шаячни момчета” (1981), „Стихотворения” (1982), „Четиристишия” (1982), „Крали Марко” (Български юнашки епос, 1982), „Змей на вратата” (стихотворения и поемки за деца, 1983). Подготвя за печат стихосбирката „Златна светлина” (издателство „Хр. Г. Данов”, Пловдив, 1983), „Парнас около нас” – II, пак там, 1987 г., „Време за творчество”, („Български писател”, 1986). Посмъртно излизат и преводите му от Андрей Вознесенски и Роберт Рождественски.
За личното си творчество и огромното си преводаческо дело приживе Андрей Германов е удостояван с множество български и чуждестранни награди. Негови стихове са превеждани и издавани на руски и английски (в отделни книги), на френски, немски, украински, белоруски, чешки, литовски, грузински, арменски и други езици.
