Старозагорския писател символист Ботьо Ботев. 140 години от рождението му

140 години от рождението известния български писател Ботьо Савов Стоянов, родом от Стара Загора се навършват днес. Принадлежащ към културния кръг на символистите, той е автор на стихове, разкази и повести. Първите си стихотворения публикува през 1900 г. Издава също „Неранза” (1921 г. в Стара Загора), „Майка” (1923), „Бабек” (1928).

Ботьо Стоянов е роден е на 16 декември 1881 г. в Стара Загора, в семейството на дребен търговец. Завършва Габровската гимназия, а след това и Педагогическото училище в Казанлък. Пет години е бил начален учител – в родната Стара Загора и в Бургаски окръг. По-късно завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1918), след което работи като чиновник. Известно време практикува като адвокат.

Първите си литературни опити Стоянов прави още като ученик, а първото му публикувано стихотворение е през 1900 г. във в. „Искра“ (Казанлък). Първата му прозаична публикация е във в. „Огледало“. Публикува в списанията „Наш живот“ и „Наблюдател“, а по-късно и в „Българска мисъл“, „Везни“, „Листопад“, „Людокос“, „Хиперион“, „Хризантеми“, както и във вестниците „Вестник на жената“, „Дума на българските писатели“, „Литературен глас“, „Литературен живот“, „Родно изкуство“.

Ботьо Стоянов е един от критиците и теоретиците на българския символизъм. Пише разкази, повести и романи, някои от които социални.

Белетристиката му се вписва в руслото на романтико-стилизаторската линия в българската следвоенна проза. Писател с изострено чувство за социалното, видяно понякога в най-грубите му житейски форми, Савов му противопоставя света на миражите и бляновете; вярва в „чудото“, във възкресението на доброто, в духовното самоусъвършенстване и нравственото преображение на човека (повестта „Отец Игнатий“), в магията на илюзията, в спасителната сила на мечтата.

Пресъздава мотивите за смирението като „врата“ към Бога, за ирационалните пориви на любовта, за греха и прошката, като сплита легендарното и екзотичното.

Текстурата на разказите му (сборникът „Странният пътник“) представлява сложна плетеница от битово-реалистични и символно-романтични фрагменти – стилистика, която е характерна за редица белетристи от фалангата, осъществяваща прехода от символизъм към нов тип реализъм с навеи на неоромантизъм. Разказва непринудено, със свобода на фантазията, но без художествени ефекти. Разработва с успех екзотични и фантастични сюжети (романите „Саули Бенгана“ и „Замъкът на леди Фокс“).

Подкрепя и пропагандира идеята на Л. Н. Толстой за непротивене на злото с насилие.

Умира на 11 март 1959 г. в София.