Старозагорчето Гери: Ще бъда журналист на Чайна ТВ в Пекин

Дори Слънцето изгряло за нея там, разкъсвайки прословутия смог
Гери се завърна от Китай и веднага гостува на ЗАРАТА – информационната агенция, която първа отрази успеха й –  четвърто място в международното езиково състезание – „Китайски езиков мост 2016“ и наградата – ежегоден летен езиков лагер „Аз и ти в Пекин“.

Гери с ципао и китайска прическа сред мама Галина Георгиева – вдясно и Живка Кехайова-вляво

Организатор на лагера е пекинският университет за чужди езици. На тазгодишния лагер участниците са ученици между 15-18 год. от Германия, България, Белгия, Русия, Австрия, Унгария, Южна Корея, Испания и Англия. Българското участие от Стара Загора бе в лицето на Гергана Върбанова, ученичка в СОУ „Максим Горки“. Китайски изучава от две години. Виж http://www.zarata.info/edno-starozagorche-v-kitay/

Почувствах се на мястото си в Китай, много добре приета. Китайците ми казваха, че за първи път виждат европеец, който да говори така добре езика им – със съответната интонация и музикалност. От цялата група избраха мен да участвам и говоря във видеозапис, посветен на събитието, който ще ми изпратят. С радост ще го предоставя на ЗАРАТА, за да го видят читателите ви.

– Гери, кое те впечатли най-много в Китай?
– Едва ли имаше нещо, което не ме впечатли. Пекин с еднотипните му небостъргачи и правите като в Стара Загора улици. Невероятният брой хора – да чакаш на пешеходна пътека с още 200 души си е странно изживяване, или пък да видиш невероятно задръстване, в което хората вместо да ругаят и да се нервят, вадят сред колите масичка и сядат да играят карти… „Забранения град“, Институт „Ханбан“, „Храма на Небето“. В „Ханбан“ ме порази невероятната колекция от нефритени фигури, от китайски порцелан. Там видях и специфичните носии на всичките 56 китайски етноса. Бяха донесли дори един от теракотените войници от Сиан – нещо невиждано е да се изнесе един от тях. Огромен е…

Ами Великата Китайска стена?! Изкачих я и станах хаохан – т.е. герой. В Китай казват: „Който не изкачи Великата Китайска стена, не може да стане герой. Заведоха ни и в един магазин – „Хон Циао“, за да се научим на пазарлък. Май ми се удава това изкуство. Поисках една батерия за смартфона ми. Започнаха от 200 юана, а накрая представител на магазина ме догони, за да ми го предложи за 10 юана (смее се и добавя, че може би вече ще й е по-лесно „да преговаря“ с мама). Невероятен е театърът за акробати. Трупите са участвали в откриването на годината на овцата (2015 г.) и считат за своя най-голяма награда, че номерът им е показан по Чайна ТВ. Мечтата ми е да бъда журналист в тази телевизия. Ще направя всичко възможно да го постигна. А, да – единственият по-неприятен момент бе, когато видях, че един китаец си хвърли кенчето от напитката на алеята в Зоопарка на Пекин, който е великолепен. Отидох при него и го попитах откъде е. Оказа се от една от най-далечните провинции. Обясних му, че в Пекин едва ли е прието боклуците да се хвърлят просто така и човекът си прибра кенчето.

Дори метлите им в Китай са интересни. Приличат на метлата на Баба Яга, но с бамбукова дръжка.
– Какво ще кажеш за храната?
– Открих тайната на перфектната фигура – отслабнах 5 килограма за тези 2 седмици, при това похапвайки вкусно съчетанието от люто, ориз и неща от оризово брашно. Най-много ми харесаха техните пелмени, хлябът им Тао Бао със сладък пълнеж като сурово тесто, но не е. Чудесна е тофу гъбата им – сирене с неутрален вкус, което прибавено към друго ястие, приема вкуса му: може да е люто, солено или сладко. Все пак патицата по пекински, която бяха приготвяли за нас повече от 3 часа, няма равна. Сервират я нарязана на тънки, фини шайбички върху нещо като палачинка и се консумира задължително със специален сос. Топи се в устата просто.
– Има ли смисъл да питам дали ще учиш китаистика?
– Няма! Със сигурност ще уча китаистика и някой ден ще живея в Китай. Ще бъда журналист на Чайна ТВ и ще взема и мама, защото там танцуват китайска зумба, а мама е страхотна танцьорка и има на какво да ги научи. Последният ден, когато вече си тръгвах, се случи нещо необичайно. В Пекин смогът е единственото ужасно нещо. Ту е по-високо, ту по-ниско, но не просто се вдишва, а направо потъваш в него и той в теб. Винаги е сумрачно. Изведнъж, когато излязох сред моите китайски приятели, слънцето някак разкъса смога и изгря, а те ме запрегръщаха и ми казаха: „Какво направи ти? Слънцето изгря за теб. От 10 години не сме го виждали“. Почувствах го като покана, като знамение, че трябва да се върна там и ще се върна. От дете си мечтая за Китай дори още преди да знам толкова много за културата, цивилизацията, езика.