Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – Митко МИТЕВ

ЗАРАТА ви запознава с книгата на Стефан Саранеделчев 164 КАЗАНЛЪШКИ УЧИТЕЛИ ОТ 50-ТЕ И 60-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК – МИТКО МИТЕВ

Роденият на 11 октомври 1923 г. Митко Ива­нов Митев проявява своята любов към техниката още през ученическите си години и за никой от неговите връстници не е било изненада, че е вля­зъл да следва машинно инженерство в Държав­ната политехника – София (преобразувана по-късно в няколко технически висши учебни заве­дения, между които ВМЕИ „Ленин“, сега Техни­чески университет). Не са ясни причините да прекъсне обучението си там. Той под сурдинка споменаваше, че това е поради материални затруд­нения, но все ми се струва, че в основата е политическата чистка станала в българските висши учебни заведения през периода 1947 – 1950 г. Но по онова време кой искаше да говори за такъв етап от живота си? Така или иначе, въп­реки неосъщественото желание да стане инженер, Митко Митев успява да се дипломира като учител-специалист и постъпва през 1954 г. в Тех­никума по механотехника и електротехника – Казанлък. Основно препо­дава по предмета „металорежещи машини“ и е курсов ръководител на няколко випуска от специалността „студена обработка“. Едновременно с това се нагърбва с една много трудоемка и неблагодарна работа – всеки срок да изготвя учебната програма на училището. Покрай това обаче ус­пява постепенно да обхване преподаването и по още, и още учебни предмети, основно изучавани от специалностите „студена обработка“: „Настройка и експлоатация на металорежещи машини“, „Механизация и автоматизация“, „Технология на машиностроенето“, „Теория на ряза­нето“, „Инструментално дело“, но също и „Основи на хидравликата“, „Организация и икономика на производството“ и др. По такъв начин имаше паралелки, като например IV-б курс, випуск 1967 г., които през някои дни в седмицата като влязат първия час при М. Митев излизат от него чак за шестия час.

Митко Митев бе един от най-вживяващите се в своята работа учи­тели. За него инж. Христо Гъдев казва: „Митко Митев си обичаше много предмета „Металорежещи машини“. Болееше и много се грижеше за ка­бинета, в който преподаваше. Беше и голям особняк, но намирах начин да се разбирам с него, защото бе от учителите, които бяха безпределно предани на своята професия.“

Той е един от първите учители, който обособява и оборудва за пре­подаваните от него предмети самостоятелен учебен кабинет. Кабинетът бе по „металорежещи машини“, но и по други изучавани от специал­ността „студена обработка“. Намираше се във втората стая от север на юг, на първия етаж от източното крило на старата сграда по теория. В задната част на кабинета Митев бе заградил нещо като склад, в който бе подредил като в аптека всевъзможни табла, схеми, модели, с които онагле­дяваше всеки нов урок, но и които използваше при изпитване. Този негов кабинет влезе и в ученическия фолклор, като част от песничка измислена от група ученици-музиканти от випуск 1959 – 1964 г., между които блестеше Стефан Радев – Пастата: „О, о, о в Техникума ти ела и мини през задната врата да видиш що е „свобода“. / Отворихме една врата, търкулнаха се зъбни колела. / Тук Митко Митев преподава, уви дежурният изтри! / Задача почва да решава, по чиновете всичко спи. / (Припев: Спи, спи, спи Гонзалес…) Защо изтри бе, будала? Ела утре с остригана глава…“

Беше човек от рода на онези, за които се казва „нито се води, нито се кара“. С винаги сериозно, но не намръщено изражение на лицето, със специфичен равен носов говор. Мнозинството от учениците говореха за него с нотки на неприязън и го наричаха помежду си „Митю“. Вдига по пет-шест души едновременно да изпитва като разчертава черната дъска. При незадоволителни знания на някой от тях и оправдание, че е не е ус­пял да се подготви, защото е нямал достатъчно време, Митю с носовия си глас му дава препоръки: „Ами разбрах, че от Предприятие „Градска тър­говия“ са отворили три будки за продажба на време: първата е до Колод­рума, втората е до Женския пазар, третата е под гарата. Избери за след­ващия път, от коя да си купиш време, за да се подготвиш.“

В началото на всеки час, както му бе редът, дежурният докладва кои ученици отсъстват и какви са причините. Когато между тях е някой, който Митю е имал намерение същия час да изпита, но дежурният док­ладва, че е болен, учителят хвърля подозрителен поглед и заключава: „Той май се е разболял от инфлуенцис шмекерикис.“

Стефан Саранеделчев: Казанлъшките учители – Методи ТАШЕВ

Инж. Христо Каличков (учил в ТМТЕ от 1960 г. до 1965 г.) разказва: „Когато бях в четвърти курс ми правиха операция и не ми даваха дълго време да се подстригвам. Митю влиза в час, поглежда ме и казва: „На мен италиански студенти не ми трябват!“ Аз мълча, нищо не казвам, но ясно се разбира, че неговото намерение е да ме изгони и изпрати да се подстрижа. Съучениците край мен се намесиха, взеха да му обясняват и той повече не се заяде с мен заради косата.“

Подобни спомени, когато Митко Митев като цербер бди дали учени­ците идват на училище с изискуемия по онова време външен вид: из­рядно късо подстригани коси, униформа и шапки по утвърдения от Ми­нистерството на просветата модел са много. Това вероятно се дължеше и на обстоятелството, че той много често (вероятно по собствено желание) бе дежурен учител. А едно от задълженията на дежурните учители бе в началото на съответната учебна смяна да стоят до задната (североиз­точна) врата на старата сграда на теорията и да връщат всеки ученик, който не е спазил изискванията за външен вид. Така например няколко випуска разказваха почти като анекдот, един действителен случай с уче­ника Диманов (учил 1959 – 1964 г.): До есента на 1963 г. учебната уни­форма задължително включваше ученическа куртка с висока яка, към която от вътрешна страна се пришиваше бяла якичка. Целта беше, както при военните по същото време, почти всеки ден измърсената бяла якичка да се подменя с изпрана или нова. Диманов обаче се явява за първия уче­бен час при Митю без бяла якичка. Следва изгонване с цел ученикът да отиде да си пришие бяла якичка и тогава да дойде. Но на Диманов му идва идеята да вземе от ученическия стол бяла платнена кърпа, грижливо я увива около врата си, закопчава отгоре яката на куртката, но не съобра­зява, че отзад на врата му щръква металната халка на кърпата, която служи да се окачва на закачалката в стола. В този вид Диманов е пред вратата на Митювия кабинет. Чук-чук и Митю му отваря с въпроса: „Как е Диманов?“ „Ами аз другарю Митев си ходих и си сложих бяла якичка.“ „Тъй ли Диманов, ами това отзад, което стърчи на врата ти какво е бе, Диманов?“ – язвително го поглежда Митко Митев и с показалеца си пъх­нат в халката бавнично измъква от димановия врат кърпата.

За друг случай, когато Митко Митев проявява своята церберска взис­кателност на входа на училището разказва Симеон Милев (учил в ТМТЕ 1963–1967 г.): „Митю ни проверява на вратата. Трябва да съм с шлифе­рен черен панталон, а аз бях с панталон от шевиот, модел „чарлстон“, който бе последна мода тогава. Той ме спира с ръка: „Ти няма да влизаш, защото не си униформен.“ Обаче кабинетът му е на първия етаж, съуче­ниците ми отвориха прозореца и аз се прехвърлих вътре.“

Симеон продължава с друг спомен: „В началото на учебния час раз­чертае черната дъска на шест равни полета и прочита имената на шести­мата ученици, които се изправят отпред и започват да решават поставе­ните от него задачи във всяко от полетата. Успокоени, че няма да ни из­пита аз и съученика ми Иван, който стоеше зад мен, започваме нещо тихо да си приказваме. Митю: „Симеоне, я стани! Какво правите бе?“ „Ами ние с Иван имаме малко работа другарю Митев.“ „Щом имаш работа, излез вън да си свършиш работата“ – изгони ме от час. Свършил с изпит­ването и трябва да преподава новия урок. Изпраща Иван да ме извика, но аз: „Кажи на Митю, че още не съм си свършил работата и няма да вляза.“ Връща се Иван в стаята и на митювия въпрос защо не влизам той отго­воря: „Ами другарю Митев, Симеон каза, че има още работа и когато си я свърши ще влезе.“ На следващия ден, по същия предмет Митко Митев още преди да е разчертал черната дъска ядосано изкомандва: „Симеоне, на дъската!“ и започна яко изпитване.“

Държането на М. Митев към учениците не оставаше без последствие и някои от тях си отмъщаваха по своеобразен начин. Спомням си един случай, когато някой от тях бе закачил велосипеда му високо на салкъ­мово дърво северно от външните клозети на училището (те се намираха, където през 70-те години изградиха новата 5-етажна сграда). Цял ден Митю обикаля района с въпроси дали някой е виждал велосипеда му, докато най-накрая някой се смили да му го покаже. За друг случай раз­казва Стоян Куртчиев (завършил 1967 г.): „Той зимно време идваше с обувки върху тях с гумени галоши с цел като гази калта да се цапат га­лошите, а не обувките. Идва в кабинета, събуе галошите под катедрата и цял ден ходи из училището с чисти обувки. В края на деня си пъха кра­ката под катедрата, нахлузва галошите и си тръгва. Веднъж, през между­часието в кабинета бяхме само аз и Д. Везнев. Той закова с няколко гвоз­дея галошите на Митю за пода. Като свърши 6-я час другите се изнизват, а ние с Везнев понеже бяхме на последния чин се ошумуляваме, уж си подреждаме чантите, а в действителност очакваме да видим какво ще стане. Митю, седна на стола пред катедрата, пъхна си краката под нея, явно ги напъха в галошите и дърпа, ама не излизат. Мърмори тихо с но­совия си глас: „К’во става тук?“ Дърпа пак с краката. Нищо не става. Ние през това време с Везнев излязохме навън и не знам какво е станало после.“

Независимо, че по време на обучението си учениците не изпитваха симпатии към Митко Митев, след време всеки от тях отчита, че той е бил интересен във всяко отношение и със своите методи на преподаване е допринесъл за израстването им като техници. Не е случайно, че с тъга научиха за ранно приключилия му земен път – на 13 юни 1969 г. – нена­вършил дори 50 години. Вероятно една от причините за заболяването, от което е починал е и неговият извънреден работохолизъм. Освен многоб­ройните часове по безброй учебни предмети той в извънработно време, въпреки че имаше къща в южната част на Новенската махала, близо до ж.п. линията, се бе отдал на строителството на нова двуетажна къща в квартала над „Розариума“. Виждал съм го по тъмни доби „като вол“ да тегли двуколесна ръчна количка претоварена с плодородна почва, която той пренасяше от района около Колодрума в двора на къщата си. След 1969 г. в новопостроената двуетажна къща остана да живее съпругата на М. Митев – Цана.

Стефан Саранеделчев е казанлъчанин, дългогодишен магистрат, чийто трудов стаж (поне по-голямата му част)  преминава в Стара Загора.