Стефан Саранеделчев: Как български съдия научи американец на пиперлива нашенска приказка

СПОМЕН ОТ БЪЛГАРИЯ

Като описвах случката за разговора между българския и американския съдии за техните заплати, си спомних за една друга забавна случка станала по време на същия квалификационен курс.

Стефан Саранеделчев: Как надминахме американските заплати

Лекторите-чужденци и особено американските съдии Джеймс Слейдж и Франк Конрад бяха изключително интелигентни, с богат житейски опит и висока култура хора. Джеймс бе съдия в специализирания съд по несъстоятелността в щата Алабама, а Франк също в съд по несъстоятелността, но в щата Вермонт. Двамата бяха ветерани от войната във Виетнам, а след дипломирането си години наред работили като адвокати. Едва след навършване на 40-годишна възраст, каквото е изискването в САЩ, кандидатствали и били избрани за съдии.

Първите ден-два, ние българските съдии бяхме особено респектирани от техните познания и опит, най- вече по въпросите на търговската несъстоятелност, които по това време, след близо 45 години планова икономика бяха нови за нашето правораздаване. Постепенно, особено по време на практическите занятия се разбра, че учудващо за краткия ни опит от няколко години прилагане на производството по несъстоятелност в България се справяме отлично с поставяните казуси. Това бе от значение преди всичко за нашето самочувствие, защото американците от самото начало се отнасяха към нас с уважение, без капка чувство на превъзходство.

За ликвидиране на всякаква дистанция между нас и американците допринесоха и разнообразните разговори в приятелска, бих казал задушевна атмосфера, които провеждахме часове наред след вечеря. На третия ден навън заваля обилен сняг. До вечерта натрупа над 20 см. Картината, която се откриваше от просторните прозорци на ресторанта към иглолистната гора на отсрещния планински склон бе замрежена от гъсто падащия сняг. А в ресторанта топлината идваща от искрящата камина и черния мавруд, с който американците решиха да ни почерпят предизвика разговор далеч от професионалните ни занимания. В един момент Теодор се обърна към наблизо стоящата до него преводачка, съвсем младо девойче, наскоро завършила софийска английска гимназия:

– Дианче, моля те, преведи на американците, че за такова време като това тази вечер, когато навън е мразовито, с дълбок сняг, старите българи са имали приказка за върховно блаженство. Казвали са, че времето е само за винце, сланинка и топла гъзинка.

Младото момиче се изчерви и смънка:

– Моля Ви г-н Тодоров, как да им кажа такива неща!

– Кажи им, моля те, да знаят нещо за душевността на българина, стига сме говорили за дела – няколкократно я подкани развеселеният български колега, докато преводачката най-сетне склони, наведе се близо до седналите Франк и Джеймс и хъка-мъка им каза няколко изречения. От тяхна страна не последва никаква реакция. Това породи основателно съмнение в Теодор, че малката не е
изпълнила добросъвестно заръката за превод и извика от другия край на залата втория преводач на групата – Камен, висок, на средна възраст мъж, със скулесто лице. Помоли и него за превод на стария български израз за върховно зимно блаженство. Той, без много да го усуква изтрака на английски десетина изречения. Че като светнаха лицата на американците! Като взеха да се заливат
с дълго нестихващ смях, след който Франк отиде при Теодор раздруса му ръката с благодарност, че е разчупил ледовете на строго професионалните разговори и е казал нещо за душевността на българина. След това го помоли да му казва многократно на български израза, до момента, докато не взе сам да го казва без акцент.

Курсът завърши, разделихме се по живо, по здраво с нашите чуждестранни лектори. Мина малко повече от година и от Министерството на правосъдието ни извикаха за два дни в София същия състав съдии за семинар, на който с пристигналите отново в България Джеймс Слейдж и Франк Конрад да споделим нововъзникнали проблеми в нашата работа. Като пристигнахме на мястото за провеждане на семинара, отдалеч Франк ни забеляза, сърдечно ни махна с ръка, приближи и проговори на български: „За българина зимно време е най-добре с
винце, сланинка и топла гъзинка“.

След това, чрез преводача разбрахме, че пази израза като скъп спомен за България, а миналата година, като се прибрал в САЩ разказвал за него на мнозина свои приятели и всички го приемали за много забавен.

Стефан Саранеделчев