„Страхувах се, че ще започнат отново да ме изтезават“

ДВ: Пред журналисти казваш, че след мъченията си „рухнал“. Какво означава това?

Илдар Дадин: Съгласих се да изпълнявам всички техни нареждания, престанах да се боря за правата си, да се оплаквам и подписвах чинно всички обвинения срещу мен.

ДВ: Какви обвинения?

Илдар Дадин: Обвинения, които им бяха необходими, за да удължават срока ми на задържане. Обвиняваха ме например, че съм използвал жаргонни думи като „ченгета“ или „помия“ (за храната в затвора). Обвиняваха ме, че съм влизал в пререкания с ръководството на затвора, отказвал съм да приемам храна и съм ставал 4 минути след като е бил звънецът. Всичко това е лъжа. Никога не използвам думата „ченге“, по-скоро бих говорил за негодници, мерзавци или фашисти. Всичко това може да се провери от видеозаписите. Но аз подписвах всичко, без да гледам. Преди да те вкарат в изолатора не те предупреждават, че ще има обвинения. Просто ти казват, че те водят при началника. Нямаш възможност да се подготвиш и защитиш. И знаейки как провеждат „разпитите“, просто не спориш. Когато пред видеокамера ти казват, че всичко е лъжа, ти се съгласяваш. Питат те: „Има ли въпроси?“ Длъжен си бодро да отговориш: „Няма въпроси“. При това си длъжен да гледаш в пода. Даже не виждаш лицата на служителите. После началникът казва: „Можеш да напуснеш!“ Ти обаче си длъжен още веднъж да кажеш „Разрешете да напусна“. И чак тогава той казва „Свободен си“, но пак трябва да гледаш в пода. Веднъж кротко попитах, мога ли да се възползвам от параграф 51 от Конституцията и да не подписвам обвиненията. След това ме отведоха в двора за разходка и ме държаха два часа на студа и тъмнината. Изплаших се, че отново ще започнат с изтезанията, и подписвах всичко.

ДВ: Какви бяха последствията?

Илдар Дадин: През цялото време не успях да „вляза в отряда“- да се преместя в нормална килия, заедно с другите затворници. Прекарах 45 денонощия в единична килия. След това ме преместиха в килия със строг режим. После ме преместиха в единична килия, тип стая. Това всъщност е същото като единочка, но вътре има шкафче за личните вещи и максималният срок не е 15 дни, а половин година. Директорът на трудовата колония ИК-7 Косиев винаги назначава максималния срок. Ако не ме бяха освободили, щях да лежа в единочката до месец май. После ме преместиха в изправителната колония ИК-5. Но и там лежах в единична килия, защото режимът на задържане се запазва и след преместване.

ДВ: От септември до февруари си бил в единична килия. Така човек може да полудее.

Илдар Дадин: Не е съвсем така. В изолатора и в единичната килия тип стая има и съкилийници. За тях трябва да разкажа отделно. В затвора прекарах първите 45 дни в единична килия. В Киров – три дни, в Тюмен – около 20 дни плюс още около десет дни в Новосибирск.

ДВ: И какво правеше?

Илдар Дадин: Обикалях килията в кръг и броях кръговете. Научих наизуст всичките листовки, разлепени по стените. На ден научавах наизуст по една листовка. Два пъти на ден по високоговорителите звучеше дрезгав глас, който четеше монотонно правилата за вътрешния ред в частта му за задълженията на осъдения. От 7:30 до 8 сутринта правехме уборка. При това не можеш бързо да почистиш и да чакаш да свърши уборката. Трябва да вземеш парцал и да чистиш и да миеш пода. Веднъж попитах как да разберем, че уборката е свършила? В изправителната колония няма часовници. Казаха ми: „Като започне песента на „Любе“. Сутрин и вечер на проверка винаги пускаха патриотарски песни на група „Любе“. Имах усещането, че надзирателите си вярваха, че се борят срещу злото. Мислят си, че вършат някакво добро дело. А всъщност им е ясно, че вършат злини, но им е необходимо да си внушат, че действат правилно. Пускаха и друга, по-нормална музика, която нерядко заглушаваше виковете на изтезаваните в другите килии.

ДВ: Всеки път ли беше така?

Ирдар Дадин: Не, само когато пристигаше нов конвой. Можех да го разпозная по звука на бръснарската машинка, с която стрижат затворниците до голо. Обикновено в затворите стрижат в събота. По продължителността на подстригването можеш да изчислиш броя на новопристигналите затворници.

ДВ: С какво друго се занимаваше?

Илдар Дадин: В работни дни включваха радиото. През първите 40 дни нямах достъп до книги. След това в затвора пристигна някакъв правозащитник на проверка и ми разрешиха да ползвам затворническата библиотека. По принцип библиотекарят трябва да ходи по килиите най-малко един път седмично. Но до проверката при мен не е идвал. В затворническата библиотека имаше само глупава научна фантастика. Попитах го дали има „Война и мир“ на Толстой. Той ми каза, че я няма и ми предложи тибетската книга на мъртвите. Беше ми интересно да се запозная със светогледа на тибетските монаси. От тяхчерпех сили.

Източник: Дойче Веле