Театралната легенда от Старозагорско Петър Василев стига с мъка до сцената и остава на нея 75 години

На 9 октомври се навършиха 110 години от рождението на Петър Василев, един от доайените на българския театър. Той беше живата история не само на българския театър, но и на националната култура през последните десетилетия на XX век. Неотдавна стана ясно, че театралната трупа в родното село на твореца, стразагорското Сладък кладенец, ще носи неговото име, научи ЗАРАТА.

Театралната дейност на Петър Василев започва през 1932 г. в старозагорската любителската трупа на Културно-просветното дружество „Железник“. Пътят към голямата сцена го отвежда в Драматическата студия при при Българската въздържателна федерация, под ръководството на най-великите актриси на България – Адриана Будевска и Роза Попова, предава Радио Стара Загора.

Като професионален актьор Петър Василев играе на сцените на Варненския общински театър през периода 1934 – 1939 г., Пловдивския драматичен театър (1939 – 1943) и Русенския драматичен театър (1943 – 1945). През 1944 г. дебютира в Народния театър „Иван Вазов“ в пиесата „Часовникар и кокошка“ на Иван Кочерга. Работи в театъра на щат до 1989 г., но впоследствие продължава със сценичната си дейност.

Театралната трупа в Сладък кладенец ще носи името на актьора Петър Василев

Част е от трупата на Българския есперантски театър, с която играе в редица страни по света. Има над 300 роли и участия в театъра, киното, телевизията и радиото.

След оттеглянето си от сцената Петър Василев пише спомени за редица свои съвременници (Николай Лилиев, Симеон Радев, Георги Караславов, Иван Радославов, акад. Иван Дуйчев, Иван Димов, Никола Балабанов, Петя Герганова, Невена Буюклиева и др.).

В интервю за Радио Стара Загора дъщерята на актьора Румяна Василева разказа: „Той стига много трудно до театъра, но явно е бил роден под щастлива звезда, защото с много лишения и изпитания е успял да се докаже и да се задържи на сцената цели 75 години. Тези, които го помнят има много с какво да го помнят, а за всички млади, които няма как да го познават, искам да кажа, че той беше много скромен и самовглъбен човек. Беше човек работил върху своето интелектуално израстване, който имаше афинитет не само към театъра, а към литературата и музиката, широко отворен към света, жаден да попива знания. Именно този жажда към трупане на интелектуален багаж беше една от основните причини той да живее толкова дълго на тази земя. До последния си дъх в своя 98-годишен живот той беше с бистър ум и бодър дух.“