Ти, чедо, що дириш у тръстиките по гръб, нещо зор гаче имаш?

Да се изсипе гръм дано над калпавите ви и корави глави, дето поне един път не асфалтирахте като хората, а иначе издигнахте къщи, като отбранителни кули! Лаете, лаете, ама все гледате да засучете края към вас, че на вас да е добре, а простият народ да тъне в калта, в калта да клечи – ей, на – гледай ми цървулите – ако стъпя по-надолу – току ме е глътнала мътната! Ама няма го майстора – знае дядо ви Вълко, сега, като турят в бюлетината Киро Чепатия и Дянко Айдука, ще задраска Кира, а ще гласува за Дянко, щото туй Айдука, дето му викат, не е тъй на майтап или щото е крал, като Колето Кръглото, дето есенес задигна три чувала овес да си гои сурата свиня, ами щото дядо му е бил хайдутин с кир Петко Войвода. Кажеш ли нещо – отпери един серт сурат и ела му излез насреща! Рече оня ден на Пенчо – тоя хляб, ако ти го объхтя в главата, дали не ще да стане на ръбове, щото Тенко, бръснарчето, да си счупи френската машинка, щом седнеш на стола му?! И Пенчо взе да си гледа заявките – вади свестен хляб вече, няма опасност да ти счупи моста или някой зъб да ти избие… Ти, чедо, що дириш у тръстиките по гръб, нещо зор гаче имаш?

Казах му, че слънцето ме е пернало по главата, та сега се крия от него и чакам да ме повикат хората от компанията, когато решат да се връщаме обратно в града.

– Ей, какви майки ви раждат сега… Ние, едно време, като ни впрегнат къде три часа сутрин, че отиде чак до звезди време на нивата! Ни слънцето ни гореше, нито звездите ни вадеха очите. Щото сега и очите ви вадят – пердета два ката слагате, че да не би да кацне някоя звезда на перваза и да загрози хубостта ви… Ами, ти що не се наплискаш с малко водица – гледай колко е бистра и чиста, таман се е утаила, не бой се, няма да изплашиш рибата, тя от граченето се плаши, та ето защо аз тихичко ти приказвам…

Послушах дядо Вълко, намокрих една носна кърпичка, сложих я на главата си и приседнах по-близо до него.

– Едно време, дядо ми Димитраки дошъл насам от гръцките земи и се заселил тук, щото хем поле широко, хем гора зелена, хем вода, дето се въди шаран каракуда… Ти каракуда знаеш ли на коя риба викат? Знаеш, бе, ама баш като тукашната не си яла, щото тукашната много я бива, няма дъх на батак и костите й са дребни. А аз, дядо ти Вълко, да ти я приготвя – ще си оближеш пръстите, щото дядо ти Вълко не е баба ти Гена, дето се гнуси от рибя миризма и аз си приготвям чорбицата на огнището под сайванта. Та, ако имаш късмет вашите да поостанат, ще видиш, че не дрънкам врели-некипели за хатър на душата си, а ти казвам голата истина, като ей тоя кръст, дето кръстосах… Нали Дядо Боже е казал, че хората се раждат равни и си отиват от тоз свят пак равни. А Гочо, каруцарят, взема повече пари от мен, защото в кооперацията го водят към транспорта. Какъв транспорт – мързеливата му кранта и една конска сила не прави и той вечно спи зад опашката й с камшика… Ама, какво можеш да му кажеш – големее се, транспорт кара уж, а прилича на погребение… Както и да е… Ами, ти мома ли си, булка ли си?

– Булка съм – отвръщам кратко.

– То като ви гледа човек – като болни сте – ни пазви, ни корем, че ни бутове, като се нацедите в тия тесни гащи – нищо работа, ама какво да се прави – гледате телевизия, кино гледате, от там вадите модата. А ония се препрайват на дето не било, защото им е широко край врата – нито сеят, нито жънат – всичко им иде на готово, само гледат да измислят някоя небивалица и ела гледай сетне…

Позасмях се тихичко, усетих ведрина след мокря компрес.

– Хич не е за смях тая работа, скоро баба ти Гена вика: ела да видиш, хубав филм ще дават тази вечер по телевизора и аз, какво да правя, позагледах се и знаеш ли, този филм гаче ли са го правили за нашите селски Иванка и Славчо. Същата работа – лъжат, мажат, любов въртят. И цялото село знае – само половинките им не знаят или се правят на улави, че да не си развалят рахата… Ти баш от града ли си или си тъдявашна?

– Баш от града съм – отговарям в стила на дядо Вълко.

[ad id=“236999″]

– Добре си, кахъри нямаш, защото, ако си от село и те набутат в някой апартамент в града – да ти е яка душата! Аз двама сина имам, единият – Петко, още като караше техникума, се залюби със Зойка, снахата, че по никое време взе, че се ожени, без да ни предупреди, изневиделица… Бая време седя у дома булката – цяла година и нещо, и си мислех, че свикна със селския въздух, ама не било. Замъкна Петко в града и го окошари в един нищо и никакъв апартамент. Чак на осмия етаж! И той, нали е мекошав по душа, на мен прилича, а Зойка здраво държи – дорде продума и тръгна подире й. Три нищо и никакви стайчета, дето едвам се обръщаш из тях и кухничка, към една педя – бокс, дето му викат и правилно… Връщат се в този апартамент само да спят, като на хотел. Вечер зяпат телевизора, моят умник, гледал съм го, клима, като фит. А лицето му – колкото шкембето – опънал едни бузи, а, бе, ще се пръсне! Думам му: Петко, ти някоя работа не щеш ли да подхванеш, да се поразмърдаш, че да прибереш малко корема си? А той уж се съгласява, после стане и плисне един леген вода на терасата. И сам се харесва… А снахата – по цял ден и тя работи, вечер няма време да приготви вкусна манджа, че да замирише къщата на готвено, ами чука ли чука яйца и кисне някакви трици в мляко… Голям зор изкарвам при тях като ида, моето момче, едвам дочаквам да се прибера на село… И все телевизор гледат – английски, френски – какво разбират – хал-хабер нямам… Нашият Петко, като гледал и като слушал, че взел написал една поезия. Чете ми я и на мен, а пък аз го гледам и си мисля какво ли не… Смей се, смей се, защото на мен не ми е смешно… Защото Лечо, приятелят на Петко, излезе сто пъти по-хитър – взе си булка, доведе я и двамата са ветеринари, издигнаха къща, в кочината им квичат прасета, дворът им е пълен с кокошки и гъски… Ти при свекърва си ли живееш? Отговорих отрицателно.

– Още по-хубаво – кимна дядо Вълко. – Тука, в наше село, Кръстевият Андон, си взе булка от друга държава. Ама, не можа да се разбере със свекърва си, тази, същата булка, нали различни езици говорят… И щеше да си замине, от дето е дошла, май от Украйна, добре, че си построиха отделна къща… Защото, ако речеш „свекърва“, казваш си: лоша работа, тъй, ама и „снаха“ да речеш – пак същото…

Слушам щурчетата, които надвечер усилват свирнята си, слушам внимателно и разказите на дядо Вълко. Представям си как баба Гена ще го посрещне и ще вдигне обичайната врява около прясната каракуда, после ще сгорещи олио и ще приготви хрупкава вечеря, гарнирана с прясна салата. Котката ще обикаля около масата, застлана под асмата, между пъстрите астри на двора и ще се търкаля по гръб, замаена от миризмата на пържена риба…

[ad id=“225664″]

– Гледам – прекъсва мислите ми дядо Вълко – Джурата тътри бъчонката празна към село, слънцето е изпило водата… Май твоите хора са на отиване, а? Гледай каква хубава приказка отворихме с теб, че времето бързо мина… Другия път да дойдете, че да останете поне една вечер, има къде да ви сложим с баба ти Гена… И риба ще уловя, ама от по-едрата, ще отидем ей там, на горния баир, че да видиш ти как се лови едър шаран с голи ръце… На изпроводяк обещавам, че ще се върнем непременно някой ден, до края на лятото, за да погостуваме на старците. И съм сигурна, че ще се случи!

Автор: старозагорката Виолета Бончева – поет, писател и преводач от испански език, издала е  девет книги с поезия и проза, две от които са двуезични.

Разказът с оригинално заглавие „Съботен диалог“ е публикуван в highviewart.com