Тромпетът на Митко сякаш казва на старозагорци: Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва…

Честитка за Димитровден на него – на човека, станал емблема за града на липите! Той внася уют в сърцата на минувачите и с излъскания си тромпет се опитва да излъска и душите ни, за да ни направи по-добри.

„Така, запиши телефонния ми номер. Не го сменям, за да могат да ме намират. “ Това ми каза преди година в есенната нощ на музеите и галериите музикантът, на който днес искам да поднеса една огромна честитка за Димитровден! – възкликна старозагорката Зорница Тодорова.

В Стара Загора можете да го чуете около Библиотека Захарий Княжески, Универсалния магазин, в градинката на Алана или там, където го намерих последния път – пред книжарница „Приятели“, в пешеходната част на Главната. Приближих се и исках преди всичко да му поднеса колкото мога за достойния му труд, но същевременно носех един картон от яйца, който се мъчех с другата ръка да напъхам в торбата, за да освободя ръцете си за жеста към него. „Дай-дай“ – чух само. Спрял да свири, за да ме улесни да наместя един багаж в една чанта, продължава разказа си Зорница.

Това е Тромпет Митко. Обичам мига, в който откривам, че е наоколо. Това винаги става отдалече. Първо долавям поздрава на тромпета му и мигом целият град се преобразява, окъпан в празнична светлина. И наистина най-напред го срещнах по празниците. Абитуриентските, в навечерието на 24-ти май. В градинката на Алана, под вековните дървета, които правят музиката му особено тържествена. Автографът на единия от трите диска, които получих от него още същия ден, ми припомня днес, че е било 2010-та. Въртяха се вкъщи ден и нощ, това няма да забравя, в стария компютър, наричан днес „щайга“. А всички врати и прозорци бяха по майски отворени, и си бях изнесла една от тонколонките на балкона, за да оглася празнично надлъж и нашир целия град в шепата ми от деветия етаж. Оттогава не пропускам, вече седма година, да се спра край него и да послушам вечерния му тромпет. Вечерен тромпет ли казах? Спирам и задържам всичко, защото думата има Борис Христов, припомня си много любимото стихотворение Зорница:

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ

Върти ни живота под жаркото слънце и трием нозе от горещия камък…

Но щом вечерта от небето се спусне, ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал като звън на пробита камбана.

Трябва да свиря, трябва да срутя тишината – само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър и докрай да отвори вратите.

Искам да тръгне отново земята след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви с моята песен да скъсам.

Искам съседа, който се прави на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти крадецът, сърце да си купи пазача.

Искам да капна от моите сълзи в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне панаирът – прахта да издуха.