„Убийци!“ Как през 80-те българските турци излязоха с голи ръце срещу цяла армия, но бяха смазани

„Това беше военен режим“. Така започват и завършват разказите на българските турци за старта на тяхното преименуване. Министърът на вътрешните работи е малко по-точен от тях – „въвеждаме, дето се казва, военен режим“ – това е неговият израз.

На Бъдни вечер през 1984 г. Кърджалийски окръг е отцепен от милиция и армия. По-късно това нападение бива наричано „преименуване на потомците на насила помохамеданчени в миналото българи“. Седмици след началото му заключението е едно: турското малцинство в България е изчезнало. Няма го.

Началото

В 4 сутринта на 24 декември 1984 г. десетки села в Кърджалийски окръг [днес област Кърджали] са обкръжени от милицията в окръга, удвоена и утроена по мощ седмици по-рано.

В кметствата освен кметът на селото се намират партийният началник на селищната система, представител на ръководството на местното милиционерско управление, една машинописка, няколко милиционери или въоръжени от МВР цивилни.

В 6 часа милиционерите започват да влизат в къщите на хората и ги извеждат оттам, бутайки ги с автомати. В първите нападнати къщи живеят семействата с най-голям авторитет в селото.

В кметството (или в друга властова сграда, пригодена за случая) им взимат паспорта, показват им списък с български имена и ги карат да си изберат едно от тях. Ако не приемат или се бавят в „избора“ си, ги бият с палки. Машинописката напечатва три нови имена на една бланка. На хартийката пише, че долуподписаният Ахмед доброволно приема името Иван. Милиционерите настояват на саморъчен подпис на преименувания. Получават го с бой. Неграмотните оставят отпечатък от палец.

Бланката става единственото удостоверение за самоличност на привикания.

В този ден са пребити първите десетки български турци, непожелали да се откажат от името си.

В същия ден в Кърджалийски окръг пристигат милиционери от други окръзи – предимно от Сливен и Ямбол. Настаняват ги в общежития, хотели, квартири на властите.

Пристигат и други 718 офицери и сержанти от сержантската школа в Казанлък, Средното милиционерско училище, сержантската школа от Долни Богров. Всеки от тях разполага с късо и дълго оръжие и общо 445 палки.

Идват 15 коли на пожарната. Цяла вечер върху стъклата им наместват телени мрежи и закрепват неподвижно шланговете за вода, насочени по посока на движението. Пристига и една машина с реактивен двигател за разпръскване на тълпи.

Те се прибавят към общо 443-ма добре въоръжени сержанти и офицери от МВР – Кърджали. В следващите дни към всички тях се присъединяват 4 и 5 отряди на Гранични войски, управленията на МВР в Смолян, Пловдив, Бургас, Враца и Плевен, районните управления от по-малките градове около Кърджалийски окръг, военно-въздушното поделение от Голо Бърдо, местните поделения на армията от Момчилград и Крумовград.

Само граничарите, участвали в операцията, са били около 700.

На Бъдни вечер Кърджалийски окръг е обкръжен от 11 КППn (контролно-пропускателни пунктове) , които спират движението на хора навън и навътре в района. Вътре в окръга са изградени 27 други бариери. В окръга е въведен вечерен час – 19.00 часа.

Първият ден и първият изстрел

На 24 декември гръмва първият изстрел срещу невинни хора.

Това става в обкръженото село Млечино, където се опитват да влязат 200 души от съседни села.

Това е моделът, по който и по-нататък протичат стълкновенията с милицията и армията: жители на малки села тръгват към близкото голямо село, за да говорят с кмета, да си вземат обратно паспортите, да кажат, че не са съгласни да си сменят имената.

Те предполагат, че в по-голямото село има по-голям началник, който ще реши въпроса в тяхна полза. Хората не успяват да стигнат дотам, защото именно големите села са обкръжени и милицията ги спира още преди да са стигнали табелата на населеното място.

През нощта срещу Коледа в Народните съвети [които тогава са местни органи на държавната власт] на големите градове и села от окръга започват заседания. В тях участват представители на

• БКП;
• [младежката организация на партията] ДКМС;
• [организацията сателит на БКП] Отечествен фронт;
• Аграрно-промишлените комплекси;
• [държавните земеделски стопанства, наричани] ТКЗС;
• МВР;
• Министерството на народната отбрана;
• местните заводи, фабрики, предприятия, училища, читалища;
• кметствата;
• доброволните отряди на трудещите се.

Те са тези, които разработват план за преименуването в следващите дни.

Вторият ден. Коледа

На 25 декември 1984 г. моделът на сблъсъка между бойците и хората се възпроизвежда близо до днешния град Бенковски.

Според МВР в протестния митинг са участвали около 3000 души от съседните села, разположени близо до границата с Гърция.

Колкото и да е странно, милицията успява да излъже хората. Казва им, че отнетите им паспорти просто не се намират там, закъдето са тръгнали, че милиционерите и войниците са много, защото има учение, че в собствените им малки села кметовете са взели решение да ги преименуват и затова преговорите трябва да се водят именно с тях.

Колкото и да е странно, хората се връщат обратно в селата си.

Но в някои от случаите те нападат канцелариите на малките кметства, за да си вземат обратно паспортите, отнети предишния ден. Но стаичките на канцелариите се оказват празни.

Затова на следващия ден митингът е много по-решителен.

Третият ден. Бебето Тюркян

Към голямото село Бенковски тръгват три организирани лъча от общо 2000 демонстранти. Това са уплашени хора, тръгнали на протест срещу политика, в чиито зловещи мащаби вече не са се съмнявали. Срещу тях е стояла цяла новосформирана гвардия от повече от 500 души [конкретно за тази локация].

С приближаването на протестиращите, войниците са открили огън. Стреляли са с автоматичен откос. Затова раните на повалените са били на едни и същи места – около кръста и слабините.

Тежко ранени са осем човека. Сред тях 3 жени. Изпратени са в болници, а оттам по затворите.

В тази стрелба са убити четири души. Сред тях е и Тюркиян – момиченце на година и половина. Леля й Айша я носила на гърба си, привързана с кърпа. Айша е загинала без да разбере, че бебето на гърба й е вече с отнесена от куршума глава.

Останалите участници в митинга са прекарали два часа по очи в снега с насочени към тях автомати. Заливали са ги със струи от пожарната. Както по-късно докладва началникът на МВР в Кърджали Атанас Кадирев: „Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни“.

Температурите в този ден са били минус 15 градуса.

По същото време до и в Момчилград, Джебел и село Груево също има протести. За два дни в тях са убити още четири души. Един от тях е 16-годишният Мюмюн. Ранени са десетки, арестувани – стотици.

В арестите ги карат да рецитират „Аз съм българче“, да пеят „Стани, стани, юнак балкански“ и да викат „Да живее България“.

Докато ги налагат с палките, милиционерите крещят:

• „мама ви турска, на ви сега една република“;
• „смърт на турците“;
• „свършено е вас“;
• „сега е наш ред“;
• „тука е България“.

Голяма част от пребитите дни по-късно са изпратени в политическия лагер на остров Белене. На входа му е имало надпис – „Всички граждани са равни пред закона на НРБ“.

Най-масовият бунт в НРБ за 4 десетилетия

По данни на самото МВР в тези няколко коледни дни в Кърджалийски окръг е имало 11 протестни митинга, в които са участвали около 11 000 души.

От протестиращите е иззето следното въоръжение – 4 ножа, няколко брадви и клони от дървета.

Въпреки че две седмици преди акцията в Кърджалийски окръг е иззето цялото ловно и нерегистрирано оръжие, началникът на местното МВР твърди, че „неизвестно лице е стреляло с бойна пушка“. Той казва и друго – че в Момчилград тълпата е издигала „вражески“ лозунги и викове: „долу БКП“ и „убийци“.

Според очевидци и потърпевши, които сега биха имали всички основания да си изградят едно дисидентско минало, като подтвърдят тезата на МВР, че са застрашавали партията, митингите са скандирали точно обратното: „БКП е наша майка“.

Викали са това, защото дори и пред дулата на танковете са вярвали, че могат да предизвикат обрат в намеренията на партията. Нещо повече – според свидетелства на няколко ранени в тази война никой от тях не е вярвал, че по хората се стреля с истински патрони.

Гюлфер, тогава 19-годишна, казва: „Представяте ли си колко съм била глупава – гледам под мъжа ми локва кръв и пак си казвам, че това са халостни патрони. Качих се с него в линейката и до нас наместиха трупа на бебето Тюркиян. То нямаше глава, беше отнесена. И аз, представяте ли си, не мисля за друго, а за това, че халостните патрони също са силни.“

Това доверие в човечността на властта, изповядвано от българските турци до края на 1984 г., не присъства в докладите на МВР.

Липсата на подобен разказ е лесно обяснима – милицията е била с развързани ръце да стреля по демонстрантите. Достатъчно е било да се позове на това, че турците са тръгнали да убиват.

Как Тодор Живков развързва ръцете на МВР

На 10 декември, когато издава своята заповед за старт на асимилацията, вътрешният министър Димитър Стоянов издава и още една – „да не се допускат ексцеси във връзка с преименуването“.

На всички нормални езици това означава само едно – „недейте да стреляте“. Оказва се обаче, че на онзи език и в онази държава това значи точно обратното. Просто заповедите на министъра се издават след заседание, което се стенографира. В него са пояснени указанията, които дава министърът. В стенограмата, предшествала „забраната за ексцесии“, се оказва, че ключът към разбирането е в самото значение на думата „ексцеси“. Ексцесии на кого и срещу кого се имат предвид?

Димитър Стоянов казва следното: „Бях при другаря Живков и стана дума за преименуването. Той обърна внимание именно на това – да не допуснем някъде да се убият хора. Може да се намерят ултразапалени националисти да убият наши хора, да запалят, да създадат прецеденти, които да се използват от Запада и от самата Турция.“

Тоест когато е забранил „ексцесиите“, министърът е забранил да се допуска насилие над милиционерите, а не над българските турци. Той всъщност е казал горе-долу следното на своите подчинени: действайте така, че да не ви убият турците. И с това е предоставил на милицията възможността да упражни насилие.

Този откъс от стенограмата е най-крещящото доказателство за това, че всичко, което репресивната държава е извършвала, би следвало да е обект не само на историята, политиката и журналистиката, а предимно на философията на езика.

Езикът на режима

В техния сложен език основни думи и ценности са придобивали обратно значение:

• вярващите са наричани „фанатици“;
• отнемането на име – „възвръщане на име“;
• употребата на насилие – „респектиране“;
• насърчаването му – „забрана за ексцесии“.

Прочитът на стенограмите на МВР не е възможен без речник на антонимите, превърнати в синоними. С този речник си е служил и [Джордж Оруел], авторът на един фантастичен роман, създал лозунга „свободата е робство“.

Сложните указания, позволяващи стрелбата, обясняват защо в докладите на по-нисши служители протестиращите български турци са представени като озверели фанатици и се цитират като автори на призиви „Долу БКП“ и „Да умрем за Кърджали“. Трябвало им е поне формално да обяснят, че се е стигнало до жертви в резултат на самозащита.

Силите за сигурност са блокирали Кърджалийски окръг не след демонстрациите, а преди тях. Хората, протестирали срещу асимилацията, са излизали с голи ръце срещу дулата на танкове и бетеери. Това е единственият масов и публичен протест в България за цялото време на комунистическия режим [след забраната на демократичната опозиция в средата на 40-те]. Той е имал съвсем конкретна цел – запазването на личната идентичност. Преследвал я е с мирни средства и е бил потопен в кръв.

Що се отнася до лозунга „Убийци!“, той действително е бил издигнат от българските турци ден след като в болниците докарват убитите. Тогава са скандирали и друго – „Фашисти!“. По-точни думи не биха се намерили в тълковния речник.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036