Уволнение с обида

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 66, 1990 г.
● ПИСМО С КОМЕНТАР
УВОЛНЕНИЕ С ОБИДА
Писмото донесе в редакцията бившият шлосер в цех 3 на МЗ „Червено знаме” в Стара Загора Иван Атанасов Иванов. Той е постъпил на работа в завода през 1978 година и е работил (без инциденти) там до август миналата година, когато започва първият и последният негов конфликт с ръководството.
„На 30 август, м. г. – пише в писмото си нашият читател – подадох молба, с която настоявах да бъда преместен на работа в друг цех на завода (инструменталния, където имаше места), а при невъзможност това да стане да бъда освободен. Тази молба бе резолирана от Иван Стефанов, началник на инструменталния цех. Бригадният ми ръководител Тодор Тенев отказа. В отговор на моята молба на 5 септември бях извикан в служба „Личен състав” и ми бе връчена заповед за освобождаване. Поисках да ми се зачетат 13-те дни извънреден труд (като компенсация или заплащане), но това ми бе отказано. Обърнах се към помири-телната комисия – нищо. А и на молбата ми бе отговорено тенденциозно, защото след първата пуснах още две молби и на практика заявих, че не искам да напускам, но те не бяха взети предвид… Отивам си ощетен и обиден от несправедливостта.”
В общи линии това е писмото, което е адресирано и до конфедерацията на труда „Подкрепа”. Нито там, нито в общинския съвет на Независимите синдикати в България на писмото е обърнато нужното внимание. През февруари 1990 г. в завода се събира комисията по трудовите спорове, разглежда възраженията на Иван Атанасов, по принцип признава, че той има право на тези 13 дни и обещава да му изпрати препис от решението си. Което обаче не прави и вече толкова време въпросът остава висящ.
Вероятно замесените в спора смятат, че времето ще го уреди. Но ето вече година от началото на конфликта, а обидата не е забравена. Има ли несправедливост? Не успях да се срещна с Тодор Тенев, който е бил ръководител на Иван Атанасов, но разговарях с шлосери и стругари от цеха на нашия читател. Те заявиха, че никога досега той не е имал конфликти с началниците си, а когато се е налагало да се работи извънредно – в събота или след работно време, то това е било фиксирано в специална тетрадка от бригадния ръководител и по-късно, в края на всеки месец или на тримесечие, със заповед на директора този труд е бил или заплащан, или отчитан като компенсация. В случая с Иван Атанасов това не е могло да стане, тъй като по времето на напускането му извънредният труд не е бил оформен със заповед на директора. И профсъюзите в предприятието отхвърлят молбата на бившия си член с резолюцията, че в Кодекса на труда няма член за компенсации.
Да, така е. Но в същото време нали Иван Атанасов все пак е натрупал 13 дни извънредна работа? Кой ще му заплати труда? Оказва се, че никой. И ето това е обидното в случая. Ние все по-често ще се сблъскваме с необходимостта да бъдат освобождавани хора от работа. Как трябва да става това? От една страна – спазвайки всички законни изисквания. От друга – спазването на законите не ни дава основание да се разделяме с бившите си колеги, оставяйки у тях чувството за незаслужена обида. Както е в този случай. Иван Атанасов е работил 11 години в завода и трудът, който е вложил там, при всички случаи заслужава почит и уважение. Още повече, когато се е наложило да бъде уволнен. Това изискване не е записано в Кодекса на труда. То просто е изискване на нормалните цивилизовани и етични човешки взаимоотношения.
Лъчезар ЛАЗАРОВ