УЛИЧНИТЕ ДЕЦА

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 52, 1991 г.
УЛИЧНИТЕ ДЕЦА
♦ Когато вечер се прибираме в домашния уют, те се свиват под стълбищата на градските заведения. Ще спим ли спокойно?
Не, читателю, това се случва не във Франкфурт или Берлин, а край нас, съвсем пред очите ни. През деня не ги забелязваме – в уличния шум и лятната пъстрота те се губят сред останалите по главните улици. От време на време някое от тях прекъсва разговорите на поседналите в бистрата с молба: „Петдесет стотинки!“ почти винаги малките просячета са гонени, но все пак успяват да съберат някой лев. Така всеки ден – от сутрин до вечер, докато сервитьорите приберат и последната покривка от бистрата. Тогава? Трима от тях са сами в един часа през нощта на входа пред централния градски хотел. Най-малкият – Дончо, на шест години, държи цигара и пуши съвсем не на шега. Всъщност, едва ли шегите са присъщи на този тип деца, които сами трябва да мислят и за прехраната си, и за нощувката си. Цигарите си ни дадоха доброволно, но пресметнато – срещу два лева за всяка. Иначе родители имат, но те не работят. Ако пък работят, пият и след това ги бият жестоко. Малкият Дончо е с брат си – две-три години по-голям от него, а сестричката им /седем-осемгодишна/ спи под стълбището на единия аперитив при комплекс „Верея“. Сега – ще си тръгнат, въпреки страха от побоища у дома, защото не искат да ходят в МВР, а оттам в дом за деца. Дори и да бъдат нахранени! А Таньо – най-големият от компанията /около дванадесетгодишен/, не се е прибирал вече два месеца. С една от дежурните коли на РДВР го откарваме в онова, което трудно може да се нарече дом. Дървени, изгнили стълби, срутена мазилка, изкъртени стени и една стая, в която не стана ясно колко души спят. Майката на Таньо не се изненада и не се зарадва – ей сега ще му хвърли един пердах, че да не бяга. Де да имаше кой да го вземе в детски дом, с две ръце ще подпише, не й е едно дете, има още пет, пък то това „не е добре с акъла“. Иначе и й „мило“, нали е нейно дете! Такива случаи не са инцидент за капитан Порезов и за още тримата му колеги от детска педагогическа стая. Много от децата разбиват магазини, крадат. На отчет се водят 400-500 малчугани. Някои от тях се настаняват в домовете за деца и юноши в Дълбоки, Чирпан и Мирово. Но другите – те имат родители, които не се отказват от родителски права, но и не се грижат за децата си. Дори и да бъдат подадени сигнали в комисията по борба с противообществените прояви, нормативните ограничения блокират усилията. Защото „мъмрене“ и глоба 20 лв., наложени на една „предана“ майка не са наказание или санкция. Юридически съдът може да лиши такива родители от права, твърди капитан Порезов, но подобен случай досега няма. Ако все пак и това се наложи, държавата би трябвало да поеме ангажимент да се грижи за тези деца в домове. Но и те са затънали във финансови проблеми. Остава като изход само възпитателната дейност. Детската педагогическа стая обаче е с ограничени правомощия, при това основният щат на четиримата офицери е към криминален отдел. „При осемкратно увеличаване престъпленията, много от които са жестоки, садистични убийства, нямаме физическата възможност с 40-50 души да извършваме превантивна работа с децата с училищата“ – казва подполковник Тотев. Малките бездомни скитници не са и не трябва да бъдат проблем само на МВР, но никой не може да каже всъщност чий проблем са те. Най-често гладът и мизерията раждат противозаконните прояви – днес 39 на сто от общата престъпност се пада на малолетни и непълнолетни. безспорно са много проблемите на осемте градски кметства. Но ако отделят внимание и на онова опасно зараждащо се сега обществено явление, ще инвестират утре гражданска сигурност. Всички ние – гражданите, обществото, затънали в собствените си проблеми, залисани в политическите си пристрастия, не забелязваме тоталната мизерия. А край нас деца гладуват!
Мариана КИРОВА