Урокът от 90-те: Рецесия е цената за ограничаването на британската инфлация

Снимка: Chris J. Ratcliffe/Bloomberg

„Растяща безработица и рецесията са цената, която трябваше да платим, за да забавим инфлацията. Тази цена си заслужава да бъде платена“.

На 16 май 1991 г. Норман Ламонт, тогавашен министър на финансите в консервативното правителство на Джон Мейджър, произнася придобилите печална слава думи, след като индексът на потребителските цени достигна връх от над 8%.

31 години по-късно изникват неудобни паралели. Английската централна банка (АЦБ) очаква индексът на потребителските цени да достигне 7,25% през април, а ръководителите са изправени пред сходни дилеми. Ще стане ли инфлацията вкоренена, какво бреме могат да поемат домакинствата, колко сериозно ще бъде вдигането на лихвите, може ли справянето с инфлацията да изисква рецесия?

Сравненията не са точни, но според 79-годишния Ламонт, който сега е член на Камарата на лордовете, уроците са ясни. „Трябва да отдадем приоритет на намаляването на инфлацията. Защото мина много време и хората свикнаха със стабилните цени, те забравиха ужасите на инфлацията. Това винаги е опасност“, казва той в интервю за Bloomberg.

През 1991 г. спомените от 70-те години на миналия век, когато цените се покачваха с годишен темп от над 20%, а стагниращата икономика на Обединеното кралство изоставаше от европейските икономики, все още бяха живи.

Консервативното правителство на Маргарет Тачър повиши лихвите до над 15%, за да се справи с проблема, след което растежът, производителността и бизнес инвестициите се възстановиха. Но цената на успеха беше рецесия през 1980 г.

“След като преминаха през това, хората се тревожеха, че всичко може да е било напразно“, коментира Дъглас МакУилямс, тогавашен главен икономически съветник в Конфедерацията на британската индустрия, който сега управлява Центъра за икономически и бизнес анализи.

Бен Броудбент, заместник-председател за паричната политика в АЦБ, призна този месец, че справянето с инфлацията ще има своите последици. Централната банка може „да тласне инфлацията надолу“, като повиши лихвите по-рано, но това „ще означава значително по-малък ръст на заплатите и по-висока безработица“, предупреди той.

АЦБ повиши бенчмарковата си лихва от 0,1% на 0,5% от декември насам, а пазарите очакват ниво от близо 2% до края на годината, докато централната банка започва да ограничава програмата си за количествени облекчения на стойност 875 млрд. паунда (1,19 трлн. долара). Това е най-бързият темп на затягане на паричната политика сред страните от Г7.

Ламонт обаче се опасява, че „днешните лидери нямат смелостта да угасят инфлационния пожар“.

„С програмата за количествени облекчения централната банка стана значително по-голям двигател на търсенето отпреди, което я поставя пред неприятна дилема: Ще убием ли възстановяването? При предишния режим [преди количествените облекчения] тя щеше да е много по-съсредоточена върху инфлацията. Имаме ли решителността да я победим сега?“, казва Ламонт.

Правителството на Тачър предприе драстична стъпка да ограничи инфлацията. През октомври 1990 г. Великобритания се присъедини към Европейския механизъм на валутните курсове (ERM), обвързвайки лирата стерлинга с германската марка. Но суровата мярка дойде със своята цена за износителите, които не успяваха да се конкурират на глобалните пазари. До края на годината Великобритания се върна в рецесия.

В Черната сряда през септември 1992 г. Великобритания излезе от ERM в момент на национално унижение, защото не можеше да си позволи да защити паунда. Но дотогава инфлацията беше под контрол. „Членството в ERM удължи ли рецесията? Мисля, че да“, казва Ламонт. „Но то ограничи инфлацията. Погледнато по този начин, то изпълни целта си“.

Голямата разлика между 90-те години на миналия век и сега е, че алтернативите тогава бяха инфлация или безработица, а днес проблемът е свиване на разходите за живот, тъй като споразуменията за заплащане не отговарят на растящите цени. През 1992 г. безработицата нарасна до над 10%, но реалните заплати така и не намаляха.

Работещите хора бяха защитени. Ударът, както си спомня МакУилямс, дойде от високите лихви за притежателите на ипотечен кредит, които изядоха „голяма част от моите и на съпругата ми доходи“.

Един на всеки дванадесет кредитополучатели тогава са имали забавени плащания за два или повече месеца през 1991 г. Днес, след огромното натрупване на дълг по ипотечни кредити преди финансовата криза през 2008 г., около едно на всеки 50 домакинства ще бъде в риск от затруднения с изплащането на кредита, ако лихвите се увеличат до едва 1,5%, сочат данни на АЦБ. Това съответства на средните нива преди финансовата криза, когато лихвите бяха далеч по-високи на ниво от около 6%.

Ако лихвите се повишат много повече от пазарните очаквания за 2%, уязвимостта на домакинствата ще се насочи към връхната точка отпреди 2008 г., сочат анализи на АЦБ. Сега обаче четири от пет ипотечни кредита са с фиксирана лихва, което осигурява защита за периода. През 90-те години всички бяха с плаваща лихва.

Няма измъкване от изискваната днес размяна за ограничаването на инфлацията, защото голяма част от последиците за цените са привнесени – чрез цените на енергията и на суровините, смята Ламонт.

„Всички коментари са свързани с това какво може да направи правителството, за да защити хората от инфлация“, казва той. „Но не се признава, че това означава спад на стандартите за живот. Не можем да направим нищо по този въпрос. Коригирането към режим с по-ниска инфлация ще изисква спад на жизнения стандарт“, казва Ламонт.

Настоящият финансов министър Риши Сунак изглежда не е съгласен. Правителството осигурява подкрепа за 10 млрд. паунда на домакинствата заради увеличението с 54% на сметките за енергия от април, а бюджетът на Сунак през октомври беше стимулиращ и целеше да подкрепи възстановяването.

Ламонт изразява симпатия към думите на председателя на АЦБ Андрю Бейли, че служителите не трябва да искат големи увеличения на заплатите като компенсация за ускорената инфлация.

През 1991 г. като финансов министър Ламонт отправи сходен призив, като заяви на компаниите, че ако „искат да просперират, ще договорят реалистични, достъпни споразумения за заплатите. Ако разходите бъдат намалени, спадът ще е по-кратък и не толкова остър, а нивото, на което безработицата ще достигне връх, ще бъде по-ниско“.

МакУилямс прави едно последно мрачно сравнение. „През 90-те години, за да се отървем от инфлацията, лихвените проценти трябваше да се повишат и това създаде рецесия. Днес лихви от 4%-5% може да са достатъчни за разрешаване на проблема с инфлацията, но това може да тласне икономиката към лека рецесия“, казва той.

https://www.investor.bg/