Фашизмът и неговите зли роднини

Снимка: EPA/RONALD WITTEK

Ние сме претоварени. Вероятно откакто съществуват хората, или поне откакто живеем заедно в многопластови общества. Често реакцията на това е смесица от агресия, копнеж по предишни времена, които никога не са били толкова златни, колкото изглеждат в ретроспекция, и склонност реалността да се приспособява към собствената неспособност.

Прекомерните изисквания на модерността се увеличиха значително с появата на индустрия, основана на изгарянето на изкопаеми ресурси, студената логика на капитализма и разочароващите изисквания на една наука, която след въображаемата си позиция в центъра на света ни лиши с теорията за еволюцията и от ясно разграничение от животинския свят. Религиите отдавна са в надпревара да допринесат само частично за създаването на смисъл – и дори само с цената на изключване на рационалността от сърцевината на посланията си или поне на активното ѝ игнориране.

А в последно време темпото на промяна и налагане се е увеличило още повече. Знанието на човечеството се умножава експоненциално, а делът на отделния човек в него съответно намалява.

Идеалът за ренесансовия човек, който е физически силен и психически се чувства добре навсякъде, вече не е добър дори за лошата литература. Дори и най-обикновените предмети като автомобили, кухненски машини или мобилни телефони вече не се разбират в детайли от нито едно човешко същество; вместо това са необходими цели екипи от експерти, които да предоставят необходимите знания. Докато преди хората са се изправяли срещу духове и магии, днес сме подвластни на експертите и на техническите и социалните структури, които дори в най-добрия случай разбираме само бегло извън нашата конкретна област на познание, пише в свое есе за Handelsblatt Франк Вибе.

Една добре позната теория за фашизма, застъпвана например от Умберто Еко, изхожда от това претоварване от модерността. Италия и Германия се превръщат от останки от средновековната империя, разбита едва от Наполеон, в модерни държави. Това доведе до прекомерен национализъм, подхранван от недоволството, че не им е отредено полагащото им се място в световната политика. Съпоставим риск поемат нациите, които успяват да намерят себе си едва след разпадането на австрийската монархия през 1918 г. или след разпадането на Съветския съюз.

Когато настоящето е трудно, погледът назад предлага съмнителна подкрепа. В Италия, откъдето произлиза терминът „фашизъм“, диктаторът Бенито Мусолини нарича Средиземно море mare nostro, „нашето море“, както древните римляни.

Рихард Вагнер е бил любимец на Хитлер

Нацистите култивират легендата за германския народ, който има само германски произход, която е разпространена още през XIX в. и подкрепяна от национално мислещи историци. В действителност Германия има също келтски и славянски корени, ако изобщо искаме да придадем някакво значение на произхода. Романтизмът, с неговото първоначално съвсем невинно завръщане към Средновековието, също проправя пътя на злото.

Най-добрият пример за това е Рихард Вагнер, който в своите опери облича мита за Песента на нибелунгите в тромави стихотворни рими, сладникави звуци от струнни инструменти и масивни духови акорди. През 1850 г. с памфлета „Юдаизмът в музиката“ той напада своя колега композитор Феликс Менделсон Бартолди и става любимец на Адолф Хитлер.
 
Друга историческа насока, освен политиката, е преходът от икономика, доминирана от занаятите и търговията, към финансов капитализъм. Светът на парите се възприема като неетичен контраст на традицията на „почтените търговци“ и промяната се приписва на евреите, с което се свързва преходът от религиозен към расистки антисемитизъм. Романът на Густав Фрайтаг Soll und Haben, публикуван за първи път през 1855 г., се превръща в бестселър за десетилетия, тъй като се възприема като огледало на това противопоставяне между почтените и алчните.

От тази предистория се ражда кървавата история на XX век, която първоначално води до поражението на десните, народностни движения през Втората световна война. През последните години обаче теорията за фашизма и провалената модернизация отново стана много актуална.

Тя създава свързваща линия от възхода на десния популизъм, отричането на неудобните научни факти за изменението на климата и пандемията на коронавируса до агресивната война на руския президент Владимир Путин срещу Украйна, която всъщност е атака срещу свободния начин на живот и свободното мислене, отдадено на истината. Свързващата линия между тези явления не означава, че те имат еднаква политическа или морална тежест. Неслучайно обаче десните популисти се разбират добре с Путин и привличат всякакви привърженици на конспирациите.

Национализмът е крехък скелет на независимостта

Войнстващият ислямизъм, породен от постколониалната изостаналост, също принадлежи към тази линия. Много мюсюлмански страни първо страдат от управлението на Османската империя, а след това са подвластни на европейските държави.

И тук важна роля играе чувството, че е дошло твърде късно – голямото възмущение. Национализмът представлява крехък скелет на независимостта, но като западна концепция той има само ограничена полза, особено след като не възникна политическа арабска нация, а по-скоро карта с произволни граници между военни или религиозни диктатури, където петролното богатство не може да прикрие остарелите социални структури.
И това предизвиква мисленно връщане назад към времето, когато всичко е било уж по-добро – към уж първоначалния ислям. Друг пример е Афганистан, намиращ се последователно под британско, руско, а след това отново под американско влияние: обнадеждаващата зора на модерността обезсърчи твърде голяма част от населението си и сега времето отново се връща назад, подкрепяно от картечници. Или Иран: средновековни богослови управляват едно иначе отчасти напълно модерно общество.

Да се борим със злото означава да го разберем, без веднага да проявим разбиране към него. През 1995 г. Умберто Еко изброява 14 характеристики на фашизма в есето си Ur-Fascism за The New York Revue of Books, което проследява преживяното от него при падането на Мусолини в Италия през 1943 г: Култът към традицията, отхвърлянето на модерността, акционизъм, отхвърлянето на критиката като предателство, расизмът, социалната неудовлетвореност на средната класа, обсебеността от теориите на конспирацията, фиксирането върху образите на врага, животът като постоянна война, презрението към слабите, героизмът като норма на живота, манията за мъжественост, премахването на индивидуалните права в полза на „народа“ и лъжливият език като в романа на Джордж Оруел „1984“.

Тези характеристики могат да бъдат открити и днес, макар и не винаги едновременно. Франция, някогашната Велика нация с френски език като език на дипломацията и Париж като център на западния интелектуален свят, загуби постепенно значението си.

Еманюел Макрон се опита да балансира между обновяването на стария блясък и модернизирането на страната, но в този процес изгуби от поглед много избиратели, които се чувстват откъснати и гледат надясно и назад към историята на златния век. Шокиращо е, че популистката Марин льо Пен има много поддръжници дори сред младите хора и на последните избори спечели значителни гласове.

В предизборната си кампания през 2016 г. в прекрасния Икономически клуб на Ню Йорк Доналд Тръмп обеща версия на американската икономика с американски автомобили по американските пътища и нов блясък за старата индустрия; речта прозвуча като химн на отминалите десетилетия и срещна изненадващо малко съпротива от страна на високообразованата в икономическо отношение аудитория. Избирателите, към които Тръмп се обръща, отхвърлят съвременния свят с неговото международно разделение на труда, културно и открито сексуално разнообразие.

Те мечтаят за времето, когато САЩ са били безспорна икономическа сила номер едно и до голяма степен независими от други държави като Китай. И за времето, когато не се е налагало да се занимаваме с неприятни екологични проблеми. Тогава изменението на климата се смята просто за „изобретение на левите“.

Дори образованите хора са податливи на ирационални теории

Би било погрешно да подозираме предимно бедните или необразованите хора за привърженици на ирационални теории. Ярък пример за това е философът Мартин Хайдегер, в чиито текстове не винаги може да се разграничи ясно дълбочината от мъглявия мрак.

Той отдавна е известен като поддръжник на нацистите, което е описано находчиво в книгата Ein Meister aus Deutschland  („Учител от Германия“) на Рюдигер Сафрански. След публикуването през 2014 г. на дневниците му, известни като Schwarze Hefte („Черните тетрадки“), дискусията за неговия антисемитизъм отново закипя.

И както е имало културни нацисти, които са слушали операта на Вагнер и са свирили на рояли Bechstein, така и днес смесицата от изостаналост и слепота за реалността може да процъфтява дори високо образование. По време на пандемията от коронавируса професори като известния икономист Щефан Хомбург също показаха, че науката може да върви ръка за ръка с войнстващо отричане на знанието.

Това, че AfD е особено силна в Източна Германия, не е изненадващо. Докато Западът можеше да живее повече или по-малко както преди след падането на Стената, Изтокът преживя разрив, който за мнозина беше свързан със загуба на социални позиции и самочувствие и често беше неразбиран от западната арогантност.

Веднага се появиха два наратива за икономиката на ГДР, като и двата бяха силно съкратени. На Запад преобладаваше убеждението, че Изтокът така или иначе е фалшифицирал своите статистически данни и че непроизводителността на предприятията, която в някои случаи дори се е увеличила след обединението, се основава на фалшиви стимули и фалшив образ на човечеството.

От друга страна, на Изток идеята, че Западът алчно или дори безразсъдно е унищожил икономиката на ГДР, която при тези обстоятелства е била напълно приемлива, е отчасти възприета от западни интелектуалци като Гюнтер Грас. И в двата варианта не се отчита фактът, че структурният колапс на целия Източен блок бе лишил ГДР от много от традиционните ѝ клиенти, например в Русия, което е направило производствената работа невъзможна. Различните възприятия от този вид могат да се видят в резултатите от изборите и днес.

В Русия митовете за конспирацията са изключително популярни

Русия е особено ярък пример за опасните митове. Страната отдавна живее в периферията на европейската култура, казва политологът Нина Хрушчова, правнучка на руския държавен глава Никита Хрушчов, в интервю за Handelsblatt.

Обществото през XIX в. остава структурно средновековно, благородниците говорят френски, безсмъртни писатели като Толстой и Достоевски или композитори като Чайковски и Мусоргски обогатяват европейската култура, както правят много руски музиканти и до днес. Но нежните наченки на демократична революция нямат шанс срещу Владимир Ленин и болшевиките.

Първоначално комунизмът довежда до подем на модернизацията, който е съпътстван и от прогресивни културни дейци като художника Казимир Малевич, поета Владимир Маяковски и композитора Дмитрий Шостакович. Но диктаторското управление на болшевиките и най-вече на Йосиф Сталин, последиците от Втората световна война с бруталното нахлуване на Германия и нефункциониращата икономическа система предизвикват закостенялост.

Когато социализмът рухна и прибързаните опити за създаване на либерална икономика, вдъхновени от Запада, завършиха с хаос – включително убийства за уреждане на бизнес въпроси – и управление на политически облагодетелствани милиардери, на обществото не остана много, на което да разчита.

Путин, но не само той, избра да погледне последователно назад: към славния социализъм на Ленин, победата на Сталин срещу нацистите, православната църква и руската история назад до средновековния Владимир Велики, почитан като светец. Либералният Запад е идеалното страшилище, отъждествявано със старото страшилище на нацистите, а неоречта в духа на Оруел е модернизирана и усъвършенствана чрез социалните медии.

Легитимният въпрос е дали комунизмът вече не е бил част от схемата на фашизма. По отношение на бруталността, фиксацията върху образите на врага и изопачаването на истината – със сигурност. Но липсва препратката към едно уж по-добро минало.

Фашизмът може да бъде назадничав, но средствата са модерни

Карл Маркс, по аналогия с християнската доктрина за спасението, поставя Златния век, който дори в древността се е считал за мрачно и далечно минало, в края на историята. В резултат на това често се стига до ексцесии, подобни на тези при фашизма, но идеологическите основи са различни. Близост и дистанция едновременно: това е най-добрата предпоставка за силна вражда.

Провалената модерност, погледът назад: това остава централната тема на фашизма и неговите уродливи роднини. И все пак Еко вече посочи, че макар структурата и основното разбиране да са обърнати назад, средствата могат да бъдат много модерни.

Това се отнася най-вече за технологиите и медиите. Това, което радиото и филмите са били за нацистите като средства за пропаганда, днес са социалните медии – развъдници на конспиративни теории или канали за нагли лъжи, като например предполагаемата фалшификация на изборите в САЩ.

Нацистите разработват ракети, чиито наследници по-късно летят до Луната, както и първия реактивен изтребител, който в края на войната така и не успява да излети поради липса на гориво. Путин вярва в ядрените оръжия и се гордее със своите смъртоносни свръхзвукови ракети. Ислямските терористи публикуват убийствата си в интернет. Но това не променя основите на движенията, които са дълбоко в блатото на едно идеализирано минало.

Какво помага? Само едно упорито, ново просветление. Днес критичният подход към социалните медии е част от всичко това, а младите хора често се справят с тях по-добре от старите.

Twitter, Facebook и други подобни добавиха цяло измерение към публичната сфера, което често е трудно за разбиране – което може да доведе до претоварване на хората и следователно играе в полза на лъжците и привържениците на конспиративни теории. Но важно е и по-доброто разбиране за произхода на това презрение към човечеството, разкриването на неговите корени. А когато нищо от това не помага, е необходимо безстрашно отстояване на собствените ценности, както демонстрират много украинци в момента – при ужасни обстоятелства.

В „Диалектика на Просвещението“ Адорно и Хоркхаймер обвиняват класическото Просвещение, че е твърде инструментално и следователно саморазрушително. Но Просвещението е най-доброто културно наследство, което имаме.

Освен това имаме нужда от търпение и упоритост. Подзаглавието на есето на Еко е: „Свободата и освобождението са задача, която никога не свършва“.

https://www.investor.bg/