(Образ и душа)
Акад. Кирил ВАСИЛЕВ
I. ТАЙНИТЕ НА ЧОВЕШКИЯ ОБРАЗ
Всеки човек от сутрин до вечер, по време на работа или почивка среща в своето ежедневие различни хора. Доколкото има интерес, той все по-задълбочено ги опознава и морално преценява по това, което те говорят, по тяхното поведение в конкретната ситуация.
Доста често, без да иска, човек си формира определена представа за някои характерни душевни особености на другите хора по външната им, телесна индивидуална физиономия.
[ad id=“225664″]
Но дали този подход към разпознаване или разузнаване на чуждата душевност има рационална основа? Може ли наистина по външния физически облик на човека (форма на главата, профил на лицето, цялостна индивидуална конфигурация на телесната структура) да се отгатне да се долови определена скрита, вътрешна психическа характеристика? Този въпрос е занимавал редица философи, психолози, физиолози и антрополози още в античната епоха.
Според познатата легенда от миналото съдбата на човека винаги е изписана отпред на челото. Ние само трябва да можем да открием точно смисъла на символите, казано със съвременна терминология, да умеем да разгадаем кодовете на живота, особените йероглифи на природата. Във всичко това безспорно има твърде много неистина и все пак малко зрънце от една догадка истина. Легендите на историята не са винаги абсолютна заблуда. Ние търсим в царството на митологията образите, които макар и гносеологически деформирани, затлачени от мистика подсказват нещо в действителността.
[ad id=“263680″]
Още библията изразява догадки за корелацията между психиката на човека и неговата външна структура, мимика, жестове, линии. Това е античната предистория на физиогномиката. В „Притчи Соломонови“ се казва: „Човек лукав, човек нечестив ходи с лъжливи уста, намигва с очи, говори с нозе, дава знакове с пръсти.“ На друго място, пак в „Притчи Соломонови“, е отбелязано, че „нечестивите“ имат „горделиви очи и надуто сърце“. По нататък намираме друга интересна фраза: „….О, колко високомерни са очите му и колко издигнати са клепките му“.
В Евангелие от Матея проповедникът Исус Христос така говори на множеството събрани хора: „Светило на тялото е окото. Затова ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло. Ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно.“
Федон разказва, че при една среща някой си чужденец в Атина Зопирос, по народност сириец разпознал върху лицето на Сократ „белезите на грубата сексуалност“. Coкратовите ученици, които присъствали на срещата, били възмутени. Според Федон те започнали бурно да протестират. Обаче Сократ ги успокоил, като казал: „Зепирос е прав, но аз успях да овладея щенията на тялото.“
[ad id=“236993″]
Хипократ и Аристотел може би най-напред в историята се опитват рационално и по-цялостно да разгадаят обективно закономерната връзка между външния физически облик на човека и неговата душевност. Първият разглежда този проблем за диагностични и лечебни цели, а вторият — за научно разпознаване и описание на често прикриваната собствена характеристика на психиката.
В продължение на векове съществува така наречената ФИЗИОГНОМИКА — учение за разпознаване на душевните качества на човека по индивидуалните особености на неговата специфична телесна структура: лице, глава, очи, вежди, ръце, крака и пр. Най-важно значение обикновено се придава на лицето, на главата.
[ad id=“236999″]
I. АНТИЧНА ФИЗИОГНОМИКА
Най великият мислител на древността, когото Маркс нарича Александър Македонски на тогавашната философия, разглежда в единство плътската и рационалната същност на човека. С оглед на тази методологическа постановка той написва и специален трактат „Физиогномика”.
Аристотел говори съвсем категорично за съответствие (корелация) между тялото и душата на човека по структура. Едното и другото като че ли са оформени по някакъв общ калъп. Така че, продължава Аристотел разсъжденията, не е възможно, както мислят питагорейците „всяка душа да се посели във всяко тяло“.
Природата определя конкретно индивидуалността в неговата видима и невидима страна. По думите на древногръцкия мислител „всяко тяло има свой вид и форма“. На него съответства индивидуална душа. „Тя пребивава в тялото, и то в едно определено тяло.“ Защото „не всяко нещо може да бъде прието от всяко друго“. Такава е обективната закономерност на човешкия живот, на неговата специфична форма.
(Следва)
