Социалният антрополог Харалан Александров: Последните сто години човечеството не е преживявало пандемия и сме се разглезили, започнали сме да възприемаме природата като градина, казва
Акценти: Загубата на доверие в политическата класа е особено драматична на фона на предстоящата кампания за ваксиниране Най-тежки щети претърпяха бароните на прехода – низвергнати бяха Баневи, Арабаджиеви, разпадна се империята на Божков Умилителната екоактивистка нагласа тип Грета Тумберг също понесе удар През 2020 г. най-много пострадаха най-активните и предприемчиви хора
– Г- н Александров, 2020 г. приключи, но още в самото ѝ начало много хора искаха да я върнат за рекламация, толкова беше злочеста.
– Уви, няма как да върнем изтеклото време за рекламация, животът не е супермаркет, от който си избираш каквото ти хареса, само търговските вериги го представят така за оглупелите си потребители. Нашата разгулна и нарцистична култура отказва да приеме трагичната страна на живота, ние предпочитаме да мислим за него като за кошница, която пълним със стоки и развлечения за еднократна употреба. Всъщност той е поредица от несигурни победи и сигурни загуби и изтичащата година ни припомни това по болезнен начин.
– Какво ни отне тази година?
– Дълъг е списъкът на загубите. Нека започнем отгоре, от най-висшата ценност, която е животът. Тази година много хора загубиха живота си без време и това е огромна загуба за техните близки. Всички ние загубихме сигурността и спокойствието, че животът ни е предсказуем, че нещата са под контрол. Мнозина понесоха икономически и социални загуби – на работа, на доходи, на перспектива за развитие. Цели професии и браншове изпаднаха в безтегловност. Тези хора са в беда и имат нужда от подкрепа не само от държавата, но и от общността, от онези измежду нас, които се справят и имат капацитет да помогнат.
– Не загубихме ли и нашата самоувереност?
– Да, загубихме самочувствието на господари на планетата, на доминиращия вид, който се разпорежда с природата и бъдещето. Пандемията ни припомни колко крехки и уязвими същества сме и колко лесно гордата ни цивилизация може да бъде разклатена от нещо толкова миниатюрно и примитивно като зловредния вирус. Ние яростно се съпротивляваме срещу осъзнаването на нашата незначителност и затова предпочитаме да мислим за вируса като за човешко изобретение, продукт на триумфиращия разум, макар и на тъмната му страна. Онези, които продължават да отричат мащабите на трагедията, всъщност отричат собствената си смъртност и страха си от смъртта. Това е разбираемо – последните сто години човечеството не е преживявало пандемия и сме се разглезили, започнали сме да възприемаме природата като градина, създадена за наше удобство и наслада.
– И природата в тази година се опита да ни опровергае?
– На природата изобщо не ѝ пука за нас, за нея не сме по-важни от вируса или полския червей. Нашият вид е претърпял впечатляваща еволюция в резултат на безлични и жестоки механизми на естествен подбор, но се е провъзгласил за “венеца на творението” и наивно си е въобразил, че е любимец на природата – или на Бог – и е изведен извън скоби, застрахован е срещу злочестата съдба на по-скромните си роднини като прасетата например. Това неоснователно самомнение ни позволява да мислим снизходително за останалaта част от живия свят като нещо, което сме подчинили и опитомили, което е в наша власт и за което носим отговорността на стопани. Тази умилителна екоактивистка нагласа тип Грета Тумберг също понесе удар, защото стана ясно, че природата не е само сладка китайска панда, която искаш да гушнеш – тя е също така и свиреп китайски вирус, който се опитва да ни убие.
– Кои социални групи пострадаха най-много от тази криза?
– За жалост, най-тежко пострадаха най-активните, най-подвижните и предприемчиви хора, онези, които се опитват сами да управляват живота си. Те формират високата средна класа, която е гръбнак и двигател на всяко развито общество и която през последното десетилетие понесе много удари. Това са автономните хора, които се научиха да оперират успешно в един отворен, свободен и съревнователен свят, да се грижат за себе си и да носят отговорност за своите избори. Животът и работата на тези хора са изключително динамични, свързани с постоянни пътувания и срещи. За тях затварянето по домовете е не само делови проблем, но и психологическо изпитание.
– Говорите за младите предприемачи?
– Говоря за хората с предприемаческа нагласа към живота независимо от възрастта и професията. Например през последните години благодарение на нискобюджетните полети в София се разви цяла нова икономика на младежки туризъм и предприемчивите хора инвестираха във второ и трето жилище, купени с кредит, които отдават на AirBnb. Сриването на туризма уби този бизнес. Друга силно засегната група са самонаетите хора с творчески професии – актьори, музиканти, продуценти и др., които живеят от участия в постановки, концерти и други публични събития. Кризата изтръгна тези хора от един много натоварен, но вълнуващ и престижен начин на живот и ги захвърли в режим на оцеляване.
– Как се справят този тип хора със загубите?
– Трудно. Това са хора с либерална нагласа, които отказват да са послушни и зависими от държавата и нейната бюрокрация. Те преживяват много тежко ограничителния режим, наложен от държавата, която по необходимост се свръховласти и започна да се разпорежда какво можем и какво не можем да правим. На всичкото отгоре държавата влезе в ролята на майка хранилница, на която разчитаме да ни спаси. Представете си какво означава за човек с либертариански възгледи, който смята държавата за вредна отживелица, да се нареди чинно пред гишето на някакъв чиновик и да попълва завявление за помощ, защото бизнесът му е закъсал и трябва да го спасява! Това е тежко морално поражение, което може да отключи депресия.
– Как се отрази кризата на хората от по-ниските социални прослойки, които вие изследвате?
– През последните години хората от работническата класа също се замогнаха и започнаха да живеят по-нашироко – могат да си позволят спа курорти, пътувания до Гърция и прочее буржоазни екстри. В момента всичко това им е отказано. Но най-тежко преживяват невъзможността да се събират с роднини и приятели и да се забавляват в големи шумни компании – за тях в това се състои радостта на живота. Докато образованите хора от високите класи ценят усамотението, защото могат да го запълнят с четене, мислене, съзерцание и други културни занимания, попростите хора страдат почти физически от самотата. Виждам как изолацията ги съсипва, как копнеят за общуване лице в лице, как се мъчат особено по празниците, като не могат да отидат на кръчма, ресторант или на дискотека. Обикалят на тумби по улиците, събират се на ракийка и туршийка пред блоковете, купонясват нелегално по разни дупки в нарушение на всички мерки за дистанция, но само така се чувстват живи.
– А какво загубиха хората от елита?
– За разлика от други кризи, тази удари тежко и елитите. Големи компании са пред фалит. Предприемачите работят денонощно, за да спасят бизнеса си. Високоплатени мениджъри, които преди бяха ухажвани, сега си търсят работа. Луксозният лайфстайл на високите класи остана в миналото. Но най-тежки щети претърпяха бароните на прехода, които изглеждаха недосегаеми за проблемите на простосмъртните – низвергнати бяха знакови фамилии като Баневи, Арабаджиеви и пр., разпадна се империята на Божков и неговите васали и придворни ужасно страдат. Тези хора загубиха не само привилегиите и господарския си статут, но понякога и свободата си – само че не заради вируса, а заради прокуратурата. И за политическия елит тази година не беше никак лека – той беше нахейтен, освиркван, оплют, замерян с яйца и боклуци от гневни тълпи. Разбира се, загубите не са разпределени равномерно, но всички социални прослойки отпиха от горчивата чаша на кризата.
– Няма как да подминем политиката. Как се отрази коронакризата там?
– Тя също може да бъде разказана като поредица от загуби. Ако се вярва на изследванията, партиите губят подкрепа, а политиците – обществено доверие. Загубата на доверие в политическата класа е особено драматична на фона на предстоящата кампания за ваксиниране, която изисква вяра в науката и в добрите намерения на властите, а не в конспиративни теории. Тази ситуация откроява основния парадокс на българската политика – доверието в държавата и нейните институции се срива тъкмо когато те стават особено важни за оцеляването на обществото и възстановяването на икономиката. Предизвикателството на идващата година е как да възстановим социалното доверие, за да можем да се съвземем и да продължим напред.
– 2020 г. беше белязана от протест, който отначало всички нарекоха “протест на младите”. От какво бяха недоволни те?
– От какво ли не – от дефектите в управлението, от скудоумната медийна среда, от несекващите скандали и провинциализма на обществените нрави. Образованите млади българи, особено тези, които учат и живеят в чужбина, искат да видят родината си като развита европейска държава и нямат търпение да чакат тя да извърви еволюционния си път. За разлика от зрелите поколения, които ценят благоденствието и сигурността, защото са преживели катастрофите на прехода, младите нямат този травматичен опит и не се задоволяват с постигнатото, те го имат за даденост и очакват много повече. На тях не им стигат стабилността, икономическият ръст и новите пътища, защото са част от постматериалистично поколение, което цени свободата, себеизявата, почтените отношения, гражданския активизъм и пр., и не е съгласно да прави компромисите на своите родители. Тяхното послание е съвсем ясно: Искаме промяна, защото това, което виждаме, не ни харесва.
– Много от младите обаче сякаш много бързо се отдръпнаха от протеста. Защо се получи така?
– Видимата причина е, че се стреснаха от омразата и агресията, които изкипяха на повърхността на протестите. Уплашиха се от страховитите фигури, които изпълзяха от мрака на прехода и се опитаха да нахлуят във властта, хвърляйки децата срещу полицията. Добрата новина е, че младите се оказаха интелигентни и не позволиха да бъдат употребени. По-малко видимата причина за тяхното отдръпване е възстановеният диалог между поколенията. Родителите се стреснаха и се свързаха по нов начин със своите деца, опитаха се да разберат техните ценности и мотиви за бунта, а най-зрелите дори се извиниха за грешките и провалите на своето поколение. Децата, от своя страна, се свързаха с тревогата на родителите, че инсценираната революция заплашва да разруши постигнатото от тях с много труд и немалко компромиси. Ето нещо, което спечелихме тази година – протестът на младите отключи дълбока културна промяна – процес на помирение и дебат между поколенията, който се надявам да прерасне в критична приемственост, обновление и надграждане.
– След всички загуби, които изброихте, каква 2021 г. се задава? По-добра ли ще бъде?
– Зависи как ще се справим със загубите – дали те ще ни сполетят, или ще ни отчуждат още повече. 2021-а ще бъде година на възстановяване и на промени, надявам се, към добро. Загубите трябва да бъдат оплакани, раните трябва да бъдат излекувани, а това не е проста задача. Хората реагират на загубите най-общо по три начина – или изпадат в депресия, отчайват се и се сриват; или влизат в мания, отричат загубите и се отдават на буйства; или успяват да приемат загубите, да ги осмислят, изтъгуват и да продължат напред. Разбира се, третият изход е най-здравословен, но не всички имат достатъчно устойчиви психични структури, за да се справят сами.
В трудните времена, които предстоят, много хора ще се нуждаят от помощ и подкрепа и това ще е истинската проверка за нашата човечност, солидарност и зрелостта ни като общност.
С разрешението на 24 часа
