Хората от комбината наричат това място „джунгла“, иначе се води „Селището“

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 67, 1990 г.
◙ от остър ъгъл
БЛИЗО И ДАЛЕЧ
Живеем в нашия забързан век, в нашия мръсен град, в нашите некрасиви, панелни, но все пак сносни жилища. Живеем, затънали в своя егоизъм и без да знаем дори, че само на 500 м от Технологичния химически комбинат – Стара Загора (фирма „Агробиохим”), също „живеят” хора, едно малко страдалческо общество, обречено на забвение от висшестоящите. Хората от комбината наричат това място джунгла, а иначе то се води като „Селището”. Всъщност, според твърденията на живеещите там, то вече не се води в нито една инстанция, то просто не съществува. Нима е възможно извършването на такова кощунство и ако действително някой се е погрижил да забравим съществуването на тези 70 семейства, защо и кога го е направил? Вероятно някои ръководители отдавна, преди да съществува „Екогласност” са знаели, че оставането в такава близост до комбината да живеят хора е нарушение на всякакви нормативи.
Преди 30 години тези сгради са построени за част от работниците от ТХК и са обявени за временни. И ако ХЕ – Стара Загора, си беше гледала работата както трябва, отдавна в тези подобия на жилища не би стъпил човешки крак. За здравия разум на нормалния човек е трудно да проумее как е възможно да се живее при такива условия. Приземни постройки на един етаж, неподдържани откакто са строени, пропукани стени, застрашаващи всеки миг да се срутят, просмукваща влага, хлебарки… И на всичкото отгоре – безводие.
„Ние сме обречени на смърт” – казва един от 120-те жители на това забравено от бога място. Трагичното е, че е прав. Когато гледам всички тези измъчени лица, насъбрали през годините озлобление към тези, от които и сега зависят, започвам да се чувствам виновна, че имам дом, в който съм живяла спокойно и без дори да подозирам до какво социално дъно е стигнал ближният ми. И не защото не е работил. Повечето от тези хора са с по 10, 20, че и с повече години трудов стаж в комбината, често, когато се налага викат тях, защото са най-близко. И защото са най-безпомощни в своята бедност, защото страхът да не изгубят и този покрив над главата си, ги сковава.
-Бях здрава като стомана – споделя Елена Петрова, апаратчик в цех „Амониева селитра”. – Сега съм развалина. Две от шестте ми деца също са много зле. Скоро ми дадоха две стаи в града, но аз мисля за тези, които остават тук…
Покъртителна със своето простодушие е изповедта на Радостина Илиева, една от трудоустроените ІІІ група – с два порока на сърцето. Млада жена с тъжен поглед на обречена. От София настояват веднага за операция, но са й дали бележка, че трябва веднага да се уреди с квартира, тъй като след такава сложна операция е наложително да живее в нормални битови условия. Това обаче никого не интересува – нито ръководството на ТХК, нито ОбНС – Стара Загора. И Радостина е решила така да живее, докато дойде краят.
Тъжна е историята и на Иван Стоянов от цех „Капролактам”. Опериран след тежка катастрофа, с болна от сърце жена, с 4 деца, от които едното с бронхит, а другото с болно сърце.всички живеят в 2 стаи от 1982 г.
Неволно човек си задава въпроса – как е възможно фирма „Агробиохим” да плаща хиляди левове глоба всеки месец, вместо да закупи пречиствателна уредба и с това да реши много въпроси. И как през тези години не достигнаха пари да се построи един блок за тези хора. Несъмнено ръководителите на фирмата не са били преди всичко хора, каквито трябва да бъдат на такова място. Сега времената са други и никой няма да извини подобно престъпление спрямо човешкия индивид. Ние, хората от Стара Загора, трябва да защитим себеподобните си, обречени на гибел, трябва да направим и невъзможното, за да измъкнем живеещите в „Селището” от това гето. Та те са толкова близко до нас, а същевременно толкова далеч от нашето милосърдие и хуманност. Те чакат от нас да им подадем ръка, хора от Стара Загора. Нека го направим!
Тодорка ГЕОРГИЕВА
от „Екогласност”
Стара Загора