Хулиганстваща България
Какво отприщи напоследък стихията на масовото и „многостаночно“ българско хулиганство, кои са по-дълбоките, обществени причини за разгръщането му и дори за упорития му „разцвет“? На първо място да припомним, че не само в представите ни, но и в правното ни устройство съществуват определения за дребно и едро хулиганство. Дребното хулиганство в България се бори с административни наказания и мерки, които са описани в Указ ( УБДХ) от 1963 година и в неговия чл.1, ал.2 четем следното определение: дребното хулиганство е непристойна проява, изразена в употребата на ругатни, псувни или други неприлични изрази на публично място пред повече хора, в оскърбително отношение и държане към гражданите, към органите на властта или обществеността, или в скарване, сбиване или други подобни действия, с които се нарушава общественият ред и спокойствие. Ако стриктно се спазваше Наредбата по изпълнението на УБДХ, разписана в усложнени и тромави стъпки и процедури, то половината от веселата ни, ругаеща и псуваща, караща се и биеща се България щеше да е напълнила хазната с глоби, или пък да е въвела неправдоподобни чистота и ред на публичните места с полагане на общественополезен труд. Самоироничната констатация е само увод към забележката, че хулиганството, описано в УБДХ не бива да се бърка с едрото хулиганство от НК, формулирано в разпоредбата на чл.325 и четирите й алинеи, които могат да докарат някому и шест години лишаване от свобода.
Безобидно ли е хулиганството?
Нямам тяга към твърда ръка или връщане в жестоките и безумни практики на близкото минало, когато набедените за противообществени прояви са пращани в Белене, Ножарово и прочие „превъзпитателни“ адски места, но ми се струва и че законността в държавата изтича през безброй големи и малки пробойни. Хулиганските изстъпления вероятно са сред малките, но не са безобидни, защото задават нормата на живот.
Опитаме ли се, то несъмнено ще успеем да изградим своеобразен регистър на видовете хулигански прояви в различните сфери на настоящето, тъй като в същността си хулиганството се дефинира като антиобществено проявление. В такъв случай можем да приемем, че съществуват битови, съдебни, партийни, политически и дори естетическа форми на хулиганство, дори сме го и приели, защото всекидневно сме въвлечени в атмосферата на конкретно и морално насилие, която хулиганствата пораждат. Словесната и физическа разпасаност омотават страната като мрежа, защото не намират адекватно противодействие. Словесното безчинство се лее от високи обществени и партийни амвони, кънти оглушително на фейсбук мегдана, битовият произвол също се разраства, дори в т.н. жълти медии цинизмът, клеветите и ругателството вече са на килограм.
За мутрите, батките и други породи
Напоследък се заговори до фалцет за безогледни батки, специална порода хулигани или бабаити, които са напомпали не само мускулите си, но и чувството си за безнаказаност. В интерес на истината те внушават заплаха не просто сред гражданите, но и сред правораздавателните органи: видяхме подхода на прокуратурата и съда в Карнобат спрямо магистралният хулиган Радичев. Да не би пък и съдът да хулиганства по своему, постановявайки в много случаи неадекватно мярката „домашен арест“ – гореспоменатият Радичев също може да зачезне безследно, но поне все още не е причинил ничия смърт за разлика от турския гражданин Фарук Бекташ, направо подкрепен в бягството си от правосъдие от Софийския окръжен съд. Защо безчинството на всякакъв вид хулигани нараства напоследък: заради масовото опростачване и социалната безизходица, заради циклещата съдебна система, апатичното отношение на полицията и падналите морални и цивилизационни задръжки не само на средностатистическия българин? Или заради някакъв парализиращ всички ни, новопораждащ се или нововъзвръщащ се страх?
Източник Дойче Веле – Коментар на Мирела Иванова.
Recent Posts
