Царят дава, пъдарят не дава

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 58, 1990 г.
ЦАРЯТ ДАВА, ПЪДАРЯТ НЕ ДАВА
КАК В ИНСТИТУТА ПО МАШИНИ ЗА ХРАНИТЕЛНО-ВКУСОВАТА ПРОМИШЛЕНОСТ РАЗБИРАТ СЪВМЕСТЯВАНЕТО НА ДЛЪЖНОСТИ ● ОКОНЧАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА СИНДИКАЛНИТЕ ОРГАНИ ПО ПРАВНА ЗАКРИВА НА ТРУДА, ПО КОЕТО ДИРЕКТОРЪТ НЕ БЪРЗА ДА ВЗЕМЕ СТАНОВИЩЕ
Началото на тази история започва през януари 1989 г., но тя не е приключила и до днес. Надеждите, че след 10 ноември справедливостта ще възтържествува, остават засега напразни. Бавно и трудно някои ръководители на ведомства преодоляват чувството си за всесилие, придобито и умело подхранвано през годините на бившата тоталитарна власт. Доказателство за това е и този трудов спор, в който обикновеният човек е разиграван като дребна пионка върху шахматната дъска на администратора с неограничена власт. Един задълбочен поглед в преписката по спора, в чиито мрачни дебри се навлиза през купчината писма в познатия стил на деловите „престрелки” – „от наш… на ваш номер”, внушава и у най-непредубедения мисълта, че кодексът на труда е създаден единствено, за да се съобразяват с него подчинените. И че щедро обещаваната синдикална закрила е все още в представите ни за утрешния ден.
Действието, в което главната „героиня” е Тонка Гуманова Георгиева, се развива в Института по машини за хранително-вкусовата промишленост в Стара Загора, където тя тогава работи на длъжност организатор по подготовка на кадри. В първите дни на 1989 г. вместо новогодишно поздравление, директорът на института н.с.инж. Захари Захариев обявява пред Георгиева и пред завеждащата „Личен състав” Диана Димова намерението си да обедини двете длъжности в една. И го обосновава със започналото в колектива „преустройство”.
Новообявената длъжност е формулирана от директора Захариев като завеждащ „Личен състав” и „Квалификация на кадрите”, а не в обратен ред. В този вид тя е предложена на Георгиева. И не случайно тя отказва да я заеме. Защо ли? Под иначе основателния претекст за икономия на ФРЗ от освобождаващата се длъжност, директорът е намислил да уязви Георгиева, като приложи „втора ножица”, този път за нейна лична сметка. Основната й заплата на новата длъжност е 165 лева, т.е. с 45 лева по-малко от основната заплата на досега заеманата от нея. А. Георгиева е с 30-годишен трудов стаж и както може да се предполага не е жена в първа младост, за да се съгласи да поеме върху себе си удара от подобно „преустройство”, при което за две длъжности трябва да получиш по-малко възнаграждение, отколкото си вземал по-рано само за едната!
След като не среща одобрението на служителката си, директорът Захариев й връчва заповед-предизвестие за освобождаване от работа по чл. 328, ал.1, т.е и изискванията на чл. 335 (алинеята по този член липсва в заповедта – б.а.) от Кодекса на труда. Георгиева получава заповедта и от този ден нататък започва да ползува предвиденото в КТ право за намален работен ден по 1 час дневно. Но някому това право му се струва неправомерно и той побързва да даде лош съвет на директора си. Това поне се подразбира от писмото на инж. Захариев до „непокорната” служителка, което започва с думите: „Стана ми известно…”. Сиреч някой ми докладва. Само дето този „някой” е пропуснал да разгърне досието на Георгиева и да види с очите си, че тя е предизвестена за прекратяване на трудовия й договор по същия член от КТ, който и дава това право. Небрежност или лош прочит на КТ е направил директорът, щом се подхвърля сам на взаимно опровергаване със заповедта и писмото?! Да отбележим този факт като парадокс Първи и да преминем нататък.
Георгиева изчаква да изтече законния 30-дневен срок от предизвестието и напуща института. Не я напуща само обидата, но тя не губи кураж, че правото е на нейна страна. Като профгрупорг в прогрупата при управлението се надява на предвидената в КТ закрила. Прави опити, но те остават безуспешни да получи съчувствие и помощ от профкомитета, партийния комитет, та дори и от ОбК на БКП в Стара Загора. И като се уверява, че никой не го боли за чуждата болка, Георгиева решава да се защитава сама. В резултат на жалбата й до тогавашния ОлС на БПС – Стара Загора, тя получава отговор за законосъобразността на прекратения й трудов договор, тъй като проверката в института е установила, че от януари 1988 г. профгрупата към управлението не съществува поради настъпилите в профорганизацията структурни промени. Това твърдение обаче не отговаря на истината. Следва втора проверка, след която ОбС на БПС има вече друго мнение. А то се основава на липсващото решение за закриване на профгрупата и произтичащата от този факт закрила за Георгиева по чл. 47 от КТ. Криви излизат и сметките на ръководството на института, когато предлага в своя защита разрешение за освобождаването на своята служителка от висшестоящия профсъюзен орган – Федерацията на профсъюзните организации от биотехнологичната и химическата промишленост – София. То (разрешението) е с дата на издаването 31.01.1989 г., т.е. директорът е поискал и получил разрешение, след като преди 13 дни вече е връчил срещу подпис на Георгиева заповед-предизвестие за освобождаване от длъжност. Тази странна логика в действията на инж. Захариев е поредния Втори парадокс.
И за да не навлизаме в излишни подробности за преписката, в която главни „кореспонденти” са ОбС на БПС (сега ОбС на НРБ) в Стара Загора, главната инспекция „Правна закрила на труда при ЦС на БПС (сега КНСБ) и разбира се, ИМХВП, ще преминем към две обещаващи благоприятен изход писма. Те са на ЦС на БПС от 1.10.1989 г. и на ОбС на БПС от 16.11.1989 г. В тях се настоява за отменяне заповедта за освобождаването на Георгиева и за възстановяването й на преди заеманата от нея длъжност. От страна на директора на ИМХВП обаче не последват действия. Той отново обжалва решението на компетентните профсъюзни органи, но и този път доводите му не срещат подкрепа. Междувременно вече е получил любезно писмо от Георгиева (явно, за да е в „крак” с кореспондентската традиция в института!), в което тя го уведомява, че в изпълнение на предписанието на ОбС на ПС е съгласна да започне работа на предишната си длъжност и моли да й бъде съобщено, кога може да стори това. Оттогава до днес тя е в „трепетно” очакване. А от института – ни кост, ни вест…
Обезпокоена от това мълчание, Георгиева нееднократно е посещавала приемната в ОбС на НСБ – Стара Загора, запознала е със случая и лично председателя Георги Райнов. В настъпилата нова политическа обстановка в страната, в която структурните промени наложиха движение на кадрите, тя изпитва огорченията от прехвърляне на преписката й от този на онзи служител. И изчерпала най-накрая търпение решава да заведе съдебно дело. При подаване на писмена молба до ОбС на НСВ за предоставяне на преписката на районния съд, тя е уверявана, този път от юрисконсулт в старозагорската приемна, че въпросът й ще бъде разрешен благоприятно за нея. Но кой знае защо, тук отказват да й предоставят копие от отговора на Главната инспекция „Правна закрила на труда” от 18. 01. 1990 г., където черно на бяло е записано: „Решението (за възстановяване на Георгиева на работа – б.а.) е ОКОНЧАТЕЛНО (курсивът мой б.а.) и не подлежи на обжалване.” И за да се увери с очите си в това, нашата героиня посещава приемната на инспекцията в София, среща внимание и отзивчивост и от страна на председателя на КНСБ проф. Кръстьо Петков, получава копие от решението.
Местната бюрократична машина обаче остава глуха за решението. Тя продължава да върти на старите обороти, намирайки все още почва за съществуване в сегашното т. нар. от някои посттоталитарно общество. Неизвестно по какви причини не е последвала реакция нито в ОбС на НСБ – Стара Загора, нито в ИМХВП. Най-вероятно е да се изчака време, за да се внуши окончателно на Георгиева, че съдбата й е в ръцете на все още силните на деня.
Янка ЖЕЛЕВА