Чудат старец спасява писателя Георги Райчев, когато е мъничко бебе

Писателят, чието име неизбежно се свързва с Града на липите и поетите Георги Михалев Райчев (или Михайлов Райчев) е роден на 7 декември 1882 година в с. Топрак хисар, сега Землен – Старазагорско.

Запазен е разказ на Георги Райчев, че когато е двумесечно бебе, едва не  умира и е излекуван по чудо.

Твърде болен от раждането си, скоро след това положението му още повече се влошава и бабата, която викат да го пази, обявява, че е безсилна. Челюстите на двумесечното бебе се схващат и не може да суче, родителите са отчаяни. Бащата, дългогодишен кмет, кръчмар и дюкянджия, въпреки доброто си материално състояние не знае към кого да се обърне. Тогава на вратата се похлопва и когато отварят, виждат белобрад старец, сякаш излязъл от приказките. Канят го, а той, като съзира кърмачето, се разпорежда  да загреят вода. Започва да разтрива детето, после опипва внимателно челюстта му и я намества. Малко по-късно бебенцето започва  да суче и температурата му спада. На сутринта старият човек си е тръгнал и родителите на Георги Райчев не успяват да научат дори името му – камо ли да му благодарят.

Георги Райчев не успява да завърши гимназия, но си намира работа като писар в Стара Загора (1906 – 1907 г.), а по-късно става деловодител в Трета мъжка гимназия в София (1908 – 1910 г.) и Шеста мъжка прогимназия в София (1910 – 1919 г.). Дългогодишен библиотекар в Министерството на финансите и Народното събрание, коректор, журналист, инспектор на читалищата при Министерството на народното просвещение.

Първите произведения на Георги Райчев датират от около 1907 г. и клонят стилово към символизма. През 1923 – 1924 г. е командирован в Мюнхен по същото време, когато там са другите двама основни представители на литературното направление диаболизъм в българската литература – Светослав Минков и Владимир Полянов, все още черпещи с пълни шепи от бурния следвоенен културен живот в Германия. И тримата са силно впечатлени от мистиката и експресивната сила на творби като „Голем“ на Густав Майринк, от страховитите и загадъчни разкази на Едгар Алън По, от неувяхващото въздействие на Хофмановите приказки, от водовъртежа от страсти, обхванал света в зората на индустриализацията, множеството революционни технически и научни открития, желанието да се живее „на максимум“ след оцеляването от Първата световна война с масовите кръвопролития, бомбардировките от въздуха, химическите оръжия…

Още преди това Георги Райчев е започнал да публикува. През 1918 г. излиза „Любов в полето“. Следват „Мъничък свят“, „Бележник на един разлюбен“ , „Царица Неранза“, „Греховна повест“. От това време са и  повестите „Лина“ (1922 г.) и „Грях“ (1923 г.). През 1923 г. излиза диаболичният сборник на Георги Райчев „Разкази“. Най-известни творби от по-късното му творчество са „Песен на гората“ (1928 г.), „Еленово царство“ – драматична легенда в стихове (1929 г.), „Божи дарове“ (1930 г.). С поучителност и хумор впечатляват заглавията „Циндил-пиндил“ и „Джаста-праста“, „Майстор Манаси“ и „Марко и Мързеланко“.

Още в „Царица Неранза“ и „Греховна повест“ в стила на Райчев се усеща ясно стремежът към модерност под влиянието на полския писател Станислав Пшибишевски и неговата поема De Profundis (от лат.: Из дълбините, в смисъл на ада), желанието да се изследват тъмните страни на психиката.

Най-ясно и ярко този интерес проличава обаче в диаболичния му сборник с разкази от 1923 г., включващ „Страх“, „Безумие“, „Съновидения“, „Лина“, „Грях“, „Карнавал“, „Незнайният“.

В българската литература Райчев е един от авторите, които успяват най-добре да облекат в художествена плът търсенето на ново познание за личността чрез разкриване на гранични психични състояния.

Героите му са запомнящи се, убедително и оригинално замислени образи, обладани от терзания, страст, трескаво борещи се с нагона си.

Райчев е един от първите ни творци, пишещи така откровено и задълбочено, донякъде под влияние на Фройд, за промяната от патриархалното свенливо и селско възприемане на пола към модерното, нееднозначно, урбанистично и разпънато между ерос и танатос изживяване на всички сексуални фантазии – както от мъжете, така и от жените, и това докъде могат да отведат личността.

Тези проблеми са залегнали и в повестите „Лина“ и „Грях“. Интересното е, че самият Георги Райчев по-късно се дистанцира от тия свои творби и увлечения, макар че те остават най-ценният му принос в българската литература.

Писателят умира на 18 февруари 1947 година в София.