Из книжката „Чук и Пук“ на норвежкия писател Турбьорн Егнер, по която е направена едноименната куклена постановка в Куклен театър – Стара Загора. В събота, от 11 часа тя ви очаква.
Първа глава
ВЕСЕЛИ ДНИ
Имаше едно време едно момченце. Казваше се Антон. То имаше в устата си зъбки – като всички деца естествено. Но в едно от зъбчетата на Антон имаше дупчица и там живееха две човечета, които се наричаха Пук и Чук. Чудни имена! Наистина чудни, но чудин бяха и човечетата. Бяха толкова малки, че можеха да се видят само със силно увеличително стъкло.
Малките злосторници Чук и Пук палуват в Кукления театър
Едното беше чернокосо, а другото червенокосо. И двете се хранеха само със сладки неща, които получаваха от Антон с пълни шепи. Затова човечетата пееха и танцуваха, а когато не спяха и не ядяха, пукаха и чукаха, копаеха и дълбаеха в зъбчето, за да разширят и разкрасят къщичката си.
Един ден едното от човечетата реши, че е време да си починат.
– Хей, Пук, достатъчно пукахме и чукахме, копахме и дълбахме. Намирам, че къщичката ни е вече достатъчно голяма.
Пук не се съгласи.
– Трябва да я увеличим още повече. Помни, братле, че щом ядем всеки ден толкова много сладкиши и бонбони, ще растем непрестанно с всеки изминат час. Затова на работа, Чук!
– Добре, на работа!
Турбьорн Егнер, бащата на Чук и Пук
Но скоро Чук отново скръсти ръце и взе да мъдрува. През прозорчето се виждаха другите бели зъбки, та му хрумна нещо много умно.
– Слушай, Пук, – каза той.
– Какво измисли пак? – запита Пук.
– Мисля си дали не можем да си направим нова къщичка горе на върха на онова кучешко зъбче. Там ще се чувствам много по-добре, отколкото тук долу в тая дупка.
– Нищо не разбираш, братле. Не се сещаш, че тук долу е по-безопасно. Помисли само какво те чака, ако се развърти оная страшна четка!
Чук се разсмя.
– Ха-ха, четката за зъби ли! Та Антон никога не си мие зъбките!
– Не бъди толкова уверен – възрази пук. – Добре помня, че веднъж си изми зъбките.
– Да, веднъж, но преди много седмици. Не, не, в устата на Антон е съвсем безопасно.
– Добре, щом си толкова сигурен, строй където искаш. Но аз ще си остана тук долу – отговори Пук.
Чук се застоя дълго на прозорчето, за да наблюдава кучешкото зъбче, представяше си бъдещето и беше щастлив.
– Ще живея много по-хубаво от тебе, Пук. След време тук ще дойдат още много човечета, ще си направят къщички във всички зъбки и тогава аз ще се разполагам като цар в моя дворец и ще се наслаждавам на града.
– Градиш кули във въздуха, Чук. Не бъди толкова сигурен, че тук ще дойдат да живеят и други човечета. Затова е нужно да получаваме повече сладки неща.
– Кифли, пасти, сладолед – каза Чук. Всеки ден ще ядем толкова много сладки неща, че ще се издуем от преяждане.
– Не всякога така си угаждаме – забеляза Пук. – Спомни си, че по едно време Антон ядеше само моркови и пшеничен хляб. Здравата си изпатих. За малко не умрях от глад!
– Все тъжни неща говориш, Пук. Все припомняш морковите и пшеничения хляб. Горе главата, братле! Ето, пристига яденето!
– Струва ми се, че е пшеничен хляб.
– Не, Пук. Кифла! Сладка кифла с мармалад! Браво, браво!
Хей, ура, ура, ура!
Веселите Пук и Чук
пеят и танцуват тук
във зъбите на Антон.
Той не може без бонбон
и ни храни с шоколад,
сладки кифли с мармалад.
Тралалалала, тралалалала,
тралалалала, ла ла ла ла ла.
Втора глава
ДВА ДНИ ПО-КЪСНО
Двете човечета си живееха добре и дори много добре. Но Антон, на когото принадлежаха зъбките, не се чувстваше добре. Защото човечета като Пук и Чук дълбаят дупки в зъбите и ги разрушават. А могат да причинят и болка. Всеки, който е страдал от зъбобол, знае колко е мъчително да те боли зъб.
В тая глава ще научиш нещо повече за зъбобола.
Това се случи два дни по-късно.
Чук си направи къщичка горе на върха на кучешкото зъбче, после се разположи на верандата, докато Пук копаеше и дълбаеше долу в старата къщичка.
– Хей, Пук, какво правиш там?
– Не чуваш ли, че работя?
– Какво работиш?
– Копая тунел от моето зъбче до твоето зъбче.
– Умно си го измислил! – каза Чук.
– А ти как си там горе? – попита Пук.
– Чудесно. Сега седя и се наслаждавам на гледката. Докъдето око стига, виждат се само бели планински върхове.
– Но, братле, какво скимти така? – изненада се Пук.
– Пст! Я да чуем! – рече Чук.
„ОХ, ЧЕ МЕ БОЛЯТ ЗЪБИТЕ!“
– Пфуй! Хленчи Антон – съобщи Чук.
– Чу ли какво каза? – запита Пук.
– Каза: „Ох, че ме болят зъбите“ – повтори Чук подигравателно думите на Антон.
Двете човечета се рзсмяха.
– Ха-ха-ха!
– Според мен Антон е голям ревльо – забеляза Чук.
– Сега ще го поразиграя, та да ме запомни – разпали се Пук. – Ще чукна на едно място, където зная, че боли. Слушай!
И той чукна три пъти на дъното на дупчицата.
„АЙ! АЙ! АЙ!“
– Чу ли нещо? – запита Пук.
– Антон извика: „Ай! Ай! Ай!“ – отговори Чук.
Човечетата така се развеселиха, че коремите им се раздрусаха.
– Чукни пак, Пук!
И Пук чукна отново. (Чук – чук!)
„ОХ, ЧЕ МЕ БОЛЯТ ЗЪБИТЕ!“
– Ха-ха-ха! Ха-ха-ха! – затресоха се от смях двете човечета.
„ТРЯБВА ДА СИ МИЕШ ЗЪБКИТЕ С ЧЕТКАТА, АНТОНЕ!“
Пук погледна изплашено братлето си.
– Кой се обади?
– Майката на Антон – обясни Чук.
– Какво каза?
– Каза: „Трябва да си миеш зъбките с четката, Антоне!“
– Горко ни, Чук. Представи си, че Антон отново започне да употребява онази отвратителна четка. Какво ще правим?
– Трябва да го убедим да не си мие зъбите с четката – предложи Чук. – Да му извикаме, че не бива да слуша майка си. Да му викнем дружно! Едно, две, три:
„Не слушай майка си, Антоне!
Не слушай майка си, Антоне!“
-Въпреки всичко Антон ще си измие зъбките! – обади се Чук. – Чувам как налива вода в чашата! Ето я и четката! Помощ, Пук! Помощ!
– Бързо, Чук! Скочи при мен, защото тук долу е по-сигурно, отколкото там горе при теб!
Чук скочи с главата напред и в последния миг допълзя до Пук. Едва се вмъкна в къщичката му и ужасната четка изсвистя край него. Водопад от пяна заля двете човечета.
– Апчхи! Апчхи! Задуших се от тая отвратителна паста! – кихна Пук и почна да плюе и да кашля!
– И как кипи и фучи тая ужасна паста за зъби! – пригласи му Чук. – Апчхи! Апчхи!
Най-после Антон свърши.
Мислиш ли, че сега ще успеем да се измъкнем? – запита Чук.
– Внимателно, внимателно! – посъветва го Пук.
Двамата открехнаха вратата.
– Каква тъжна гледка! – въздъхна Чук.
– Какво има? – учуди се Пук.
– Четката е измила всичко между зъбките. Не ни е оставила нищо за ядене.
– Не е останала и трохичка!
Няма вече шоколад,
скоро ще умрем от глад.
Четката е страшно зло,
тя донесе ни тегло,
неприятел наш е лош,
ще се мъчим ден и нощ
без бонбони, захар, мед,
кифли, пасти, сладолед!
Трета главата
ПРИ ЗЪБОЛЕКАРЯ
Щом Антон си изми зъбките, веднага му олекна. Но не всичко се оправи напълно, защото останаха дупките. Иоще рано-рано на другия ден двете човечета се запретнаха да дълбаят.
Майката на Антон намери правилно решение и ти ще го узнаеш в третата глава, тъй като нейното действие се развива при зъболекаря.
– Защо си толкова сърдит, братле?
– Гладен съм – отвърна Пук.
– Скоро ще хапнем нещо сладичко – успокои го Чук.
– Съмнявам се.
– Да поговорим с Антон.
– Какво ще говорим – ядоса се Пук. – Той не ни слуша вече.
– Ако извикаме дружно, може би ще ни чуе – предложи Чук.
– Какво да извикаме? – оживи се Пук.
– Ще извикаме, че искаме сладка кифла.
– Добре, да опитаме – съгласи се Пук.
Двамата се напънаха:
„Искаме кифла!
Кифла искаме!“
„ОТВОРИ СИ УСТАТА!“
– Чу ли нещо? – попита Пук.
– Обади се някакъв мъж – рече Чук изненадан.
– Какво каза?
– Каза „Отвори си устата!“
– Странно! – учуди се Пук.
– Може би сладкарят каза: „Отвори си устата!“ – подхвърли Чук щастлив. – Добре, че извикахме! Виж, сега Антон си отваря устата.
– Дано кифлата е с мармалад – въздъхна Пук.
Двамата почакаха известно време, но не получиха храна. Чук изгуби търпение.
– Докога Антон ще зяпа, за да влезе нещо в устата му?
– Виз как светна, като че слънцето грейна тук долу – изненада се Пук.
– Какво мислиш, че свети? – запита Чук.
– Не зная – отвърна Пук. – Ще те повдигна да се покатериш и да видиш.
Чук се качи на раменете на братлето си и надзърна.
– Виждаш ли нещо?
– Виждам, и да знаеш само какво виждам. Една грамадна лампа точно до устата на Антон. Десет пъти по-голяма от слънцето.
– Хм, хм. Какво друго виждаш?
– Едим мъж в бяла престилка.
– Олеле, това е зъболекарят!
– Опасен ли е зъболекарят?
– Преопасен. Той е най-злият човек на света. Той запушва къщичките ни.
– Ах, Пук, толкова ме е страх!
– Откъде идва това бръмчене? – извика Пук.
– От нещо голямо и лъскаво: то се върти и бръмчи – отговори Чук.
– Леле, леле, това е зъболекарската машина.
– Тя се приближава към къщичката ни – предупреди Чук.
– Какво ще правим? Помощ! Тя идва у нас!
– Трябва да бягаме. Слез, Чук, бързо!
Чук скочи и двете човечета побягнаха вътре в устата. Скриха се зад крайния зъб и задебнаха какво ще стане.
– Виж, Пук, машината дълбае нашите дупчици.
– Страшно ме е яд! Ще се пукна!
– Да изтичаме да захапем дълбачката – предложи Чук.
– Няма смисъл – отговори Пук. – Много е твърда.
– Тогава да ухапем зъболекаря по пръстите.
– И това няма да помогне.
– Да скочим в устата му и да нападнем неговите зъби – продължи Чук, който се тресеше от ярост.
– Не, Чук, невъзможно е да се борим със зъболекаря.
– Дано измрат всички зъболекари на света! Погледни го, впръсква вода в нашите дупки.
– Пощурял е – забеляза Пук.
– А сега запушва моята прекрасна къщичка в кучешкия зъб. Ай, ай! Ще се спусна да го ухапя!
– Стой, Чук! Иначе ще те изхвърли заедно с водата!
– Ето, че запушва и твоята къщичка – извика Чук.
Пук така се разгневи, че кресна:
– Хей, зъболекарю, няма ли да спреш? Спри най-сетне!
– Не ни чува – рече Чук.
– Не иска да ни чуе – каза Пук.
– Вече е много късно – изпъшка Чук. – Зъболекарят свърши. Разруши чудесната ми къщичка с верандата и балкона. Останах без дом.
– А тук беше моята голяма дупка. И тя изчезна! – простена Пук.
– Не остана дупчица в зъбите на Антон – заключи Чук.
Няма дупка ни една
във зъбите на Антон,
сполетя ни зла беда
и останахме без дом.
Красй на весели игри,
тръпнеме от глад и мраз,
чакат ни тревожни дни.
Кой ще се смили над нас?
Последна глава
ВЕЧЕРТА
Антон се прибра от зъболекаря. Той беше щастлив, защото нямаше повече дупчици в зъбките и те не го боляха.
А какво стана с Пук и Чук? Изпатиха си зле. В тази глава ще разбереш какво претеглиха двете човечета.
– Настъпиха тежки времена, Чук!
– Да, мили братко, тежки времена!
– Останахме без сладкиши и без жилище.
– Уви! – въздъхна Пук.
– Уви! – въздъхна Чук.
– Да се опитаме да прекараме нощта в това ъгълче.
– Толкова съм гладен, че не мога да заспя – оплака се Пук.
– И аз – рече Чук. – Но виж, братле, Антон си отваря устата! Може би ще хапне нещо сладичко.
– Едва ли.
– Повдигни ме, братко. Ще се покатеря да проверя – предложи Чук.
Пук го повдигна и Чук надникна.
– Виждаш ли нещо?
– Виждам, как да не виждам. Ама никак не е радостно!
– Какво е? – настръхна Пук.
– Четката! Пак четката за зъби! – Чук се смъкна колкото се може по-бързо. – Какво ще правим?
– Няма никаква дупчица, където да се скрием – каза Пук.
– Никаква дупчица, за да се скрием – пригласи му Чук.
– Антоне, милост! Милост! – извикаха двете човечета.
– Никога повече няма да те мъчим – добави Пук. – Никога повече няма да те измъчваме, обещавам.
– Трябва да се скрием, Пук!
– Да се скрием, но къде?
В същия миг четката дойде със свистене и изля водопад от пяна.
– Помощ, помощ! Четката ме отнася! – извика Чук.
– Дръж се, Чук!
– Не мога. Помощ, помощ!
– Пусни ме, проклета четко!
– Помощ!
Но нищо не помогна. Нямаше в зъбките дупки, където да се скрият човечетата и четката ги изхвърли от устата заедно с водата и с пяната от зъбната паста. Те паднаха в мивката, понесоха се в канала и бяха отнесени чак в огромното, безкрайно море. Сега плуват там и чакат да се отвори нова дупчица в нечии зъбки, за да се промъкнат в нея.
Не ще и дума, тъжен край за Пук и Чук!
Но в замяна има едно момченце, което се радва, че се отърва от двете човечета. И това момченце е нашият Антон.
ВЕСЕЛА ПЕСНИЧКА
Хей, ура, ура, ура!
Веселите Пук и Чук
пеят и танцуват тук
във зъбите на Антон.
Той не може без бонбон
и ни храни с шоколад,
сладки кифли с мармалад.
Тралалалала, тралалалала,
тралалалала, ла ла ла ла ла.
ТЪЖНА ПЕСНИЧКА
Няма вече шоколад,
скоро ще умрем от глад.
Четката е страшно зло,
тя донесе ни тегло,
неприятел наш е лош,
ще се мъчим ден и нощ
без бонбони, захар, мед,
кифли, пасти, сладолед!
