Ще оцелее ли операта? – Борислав Николов по повод статия на г-жа Апостолова

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 15, 1991 г.
ЩЕ ОЦЕЛЕЕ ЛИ ОПЕРАТА?
С най-голяма загриженост следя всички печатни материали по възникналия проблем във връзка с оцеляването на родните културни институти при сложната икономическа конюнктура в страната. При тая съдбоносна обстановка възниква сериозният проблем: ще може ли върху фона на напрегнатата действителност да се съхрани културният потенциал на нашата нация в големите културни центрове на страната и ще бъде ли сведен до желан минимум градусът на естетическите потребности у съвременния зрител, задоволявани от съществуващите културни институти с цената на ред усилия, трудности и себеотрицание. Наскоро слушах едно интервю, проведено по Радио Стара Загора – г-жа Р. Апостолова , във връзка с премиерата на операта „Борис Годунов“, засегнало и тези невралгични възли в нашето съвремие. Изненада ме не толкова излишната откровеност на г-жа Апостолова относно обявената не съвсем благовидно от нея причина за отлагането на премиерата, колкото нейният примиренчески маниер при излагане на съжденията относно съдбата на операта, намекващ за евентуална метаморфоза на бъдещето й съществуване под формата на някаква камерна формация. Същият ординерно-депресивен тон се прокрадва и в редовете на статия от същата авторка, публикувана върху страница на приложението „Съвремие“ към в. „Стара Загора“ от 25.І. г.г. – този път с малко повече съпричастие към наболелите проблеми, но без да се пледира открито и недвусмислено за оцеляването на института в досегашния му цялостен и престижен вид, доказал своята професионална значимост и жизненост в течение на шест и половина десетилетия. Г-жа Р. Апостолова говори повече с език на лопитолог или социолог, обрисуващ пределно ясните обществено-икономически контури на съвременната ни галопираща инфлация, даваща отражение безспорно и върху материалната обвързаност на института с тях, но повикът не е насочен към търсене на подходяща позиция за намиране благоприятен изход на всяка цена в интерес на дълголетно съхранените културни традиции на Стара Загора. Авторката не акцентира категорично към тяхната трайна настояща необходимост, а точно обратното: съпоставяйки нивото на самодейните художествени изяви с равнището на професионалните културни институти, тя стига до извода, че границата между тях едва ли не се покрива, за да не употребя нейния не съвсем благозвучен термин „размива“. Стига се до печалния извод, че десетилетия наред е предлагано на зрителя само „скромно изкуство“, с което едва ли не се принизява нуждата от съществуване на днешния оперен театър. Кое дава право на г-жа Апостолова да говори така, и то като музиковед на оперния ни театър, аташирана към него от 15 години насам? Няма ли по-голямо основание да си каже думата просветеният зрител от оперната зала – свидетел на редови спектакли и на тържествени премиери, изживял незабравими часове в досег с любимата и чаровна магия на оперното изкуство, извикващо на живот високи нравствени добродетели. И защо трябва да се стига до префасониране на оперния ни театър в камерна формация или мюзикхол – за да се угоди на посредствения зрител с изкуство от по-долна проба, вместо да се привлече младежка публика в оперната зала, като се направи предварителна разгласа чрез подходящи лектории на предстоящите спектакли. точно тук ерудицията на г-жа Апостолова би била в „свои води“, вместо да се налива вода във воденицата на комерсиално настроените кръгове! Родена пред 65 години във времето на буржоазна България чрез благородните усилия на шепа ентусиасти на 1.VІІ.1925 г., продължила своето съществуване като Южнобългарска районна опера от 1928 до 1934 г., а сетне като Общинска опера за още дузина години, одържавена на 1 април 1946 г., понесла несгоди и лишения, но сгряна от идеализма на първите нейни ратници и поклонници, преживяла изпитанията на времето и бурните следвоенни години, днес Старозагорската народна опера е изправена на кръстопът. Родена в града на Христина Морфова и Анна Томова-Синтова, на легендарния Тодор Мазаров, на прославените братя певци Димитър и Борис Христови, създадена и утвърдена чрез десетки нейни творци, свързали живота и името си с нейната съдба, операта следва да запази извоюваното си престижно име и да продължи своя път в края на разбушувания двадесети век. Остава само нерешен кардиналният въпрос: кой ще откликне на тревожния звън на разлюляната камбана, която да прозвъни не като погребален химн, а като тържествена литургия за нов живот пред великия олтар на изкуството. И ако за това е нужен жест на благотворителност и милосърдие, както в много други сфери на днешното битие, нека да се вгледаме дълбоко в себе си и наоколо и да потърсим скромната индивидуална цена на това участие, за да докажем, че в Стара Загора има не само партийни пристрастия и симпатизанти на различни партийни фракции, не само продавачи на продукти и други стоки на битака, не само приятели на „Бизнес-клуб“, но и приятели на ОПЕРАТА.
Борислав НИКОЛОВ