1:00 На 15 януари Църквата Почита Преп. Гавриил Лесновски

Преп. Гавриил Лесновски (Преподобни Гавриил Лесновски е един от тримата велики последователи на рилския пустинножител св. Иван Рилски. Той е живял през ХІ – ХІІ век. Роден е в село Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от богати родители българи и получил добро образование. Когато станал на възраст, родителите му го сгодили за невяста от добър род. Скоро обаче годеницата му умряла. Тогава той постъпил в манастир и приел монашество.
С наследството, което получил от родителите си, Гавриил построил манастир с църква на името на св. Архангел Михаил в Лесновската планина, Северна Македония, близо до сегашния град Кратово. Преподобният отец събрал монаси, поставил им игумен, а самия той се уединил в планината на пустинножителство и мълчание, като се подвизавал така 30 години. После той се завърнал в своя манастир и починал на 15 януари.
Тридесет години след смъртта на преподобни Гавриил един руски монах на име Йосиф в град Средец (София) – по внушение на светеца – се отправил към мястото, където преподобният се подвизавал, намерил гроба му, открил нетленните му мощи, положил ги в ковчег и ги предоставил за молитвено поклонение на вярващите.
Много години светите мощи на преподобния Гавриил почивали в Лесновския манастир и вършили множество чудеса. Навярно в ХІІІ век някой от българските царе на Асеновата династия ги пренесъл в своята столица Търново и ги положил в църквата „Св. Апостоли“ на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 г. „там те лежали дори досега и дават изцеление“.
След османското нашествие в България следите на светите мощи на преподобния Гавриил Лесновски се губят. Основаният от него манастир по-късно бил наречен на негово име и станал важно книжовно средище).
Прохор Пшински (Преподобният Прохор Пшински по произход бил българин от благочестиви родители из областта Овче поле в Северна Македония. Той бил подарен от Бога на бездетните родители заради техните молитви и всмукал заедно с млякото на майка си и нейното високо благочестие.
Когато възмъжал, родителите му настоявали да го оженят. Но той чул веднъж в храма думите на Спасителя: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене“, (Мат. 10:37) оставил всичко и тайно се уединил в пустинната планина над река Пчиня, близо до сегашния град Враня в Югославия. В една пещера, в която извирала вода, той преживял 32 години.
Веднъж уплашена сърна прибягала при него, подгонена от някакъв ловец, който скоро се появил. Преподобният при първа среща нарекъл ловеца по име и му предсказал, че скоро ще стане византийски император.
В онова време България се намирала под византийско робство (1018 – 1186 г.). И действително, подир някое време този човек се възцарил под името Роман Диоген (1067-1071 г.). Удивен от изпълнението на това предсказание, той открил нетленните мощи на вече покойния Прохор Пшински и на мястото на неговото подвижничество построил голям храм на името на светеца. Там били положени неговите свети мощи и се събрало монашеско братство. Този манастир съществува и досега.
Преподобният Прохор Пшински починал на 14 септември, но поради великия празник Въздвижение на светия кръст празнуването на паметта му е пренесено на 15 януари. В неговия манастир празнуват паметта му на 19 септември).
Павел Тивейски (Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било съставено между 374 и 379 г. от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото предание на Антиниевите ученици около 33 години след кончината на този дивен Божи угодник от Тиваидската пустиня.
Св. Павел се родил в 228 г. в семейството на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222–235 г.). След смъртта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият имот се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил зъл и користолюбив човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското наследство и обмислял как да я присвои.
Такъв случай скоро му се представил. В края на 249 г. излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение против християните. Дълбоко убеден, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са виновни дори за появата на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола предприел мерки за пълното изкореняване на християнството. Той въвел прочутите „либелли“ – удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се извършвала първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски поданици. За тази всеобща проверка на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки гражданин да взима участие в римския държавен култ. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички стари сметки.
Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да предаде младия си шурей и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прекрасно образован и силно вярващ християнин, сам отстъпил богатството си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения край на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море.
След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко същество и срещал само дивите зверове на източната пустиня).
Йоан Колибар (рез царуването на Лъв Велики (457-474 г.) в Цариград живял богатият сановник Евтропий, който имал трима синове. Двамата от тях постъпили на царска служба, а най-малкият Йоан останал при родителите си, които особено го обичали, защото бил ангелски кротък, незлоблив и смирен. Този прекрасен юноша повече от всичко обичал да чете Словото Божие и да посещава богослужението.
Един ден в училището, където се учил Йоан, се отбил някакъв монах от манастира на незаспиващите братя, който бил основан от преподобни Маркел († 485 г.) в малоазийската област Витиния и се наричал така, понеже непрекъснато денем и нощем в него монасите поредно извършвали богослужение. Монахът разказвал на любознателните ученици за живота и обичаите на своята обител, но с най-голяма любознателност го слушал и разпитвал Евтропиевият син Йоан. Чистият и възторжен младеж така възлюбил ангелското житие на незаспиващите братя, че изтръгнал обещание от този монах да дойде и да го отведе със себе си, след като се завърне от поклонението си в Палестина.
Блаженият Йоан помолил родителите си и те с радост поръчали да му приготвят едно евангелие, богато украсено със злато и скъпоценни камъни. Монахът устоял на думата си и тайно отвел на кораба си възрадвания юноша, който взел от бащиния си дом само подареното му евангелие.
Напразно светият игумен увещавал младежа да се откаже от намерението си. Той намирал, че знатният цариградски юноша бил много млад за усилния труд и суровите лишения на незаспиващите братя, но Йоан така успешно преминал през всички строги изпитания на послушничеството, че бил постриган и за монах. Той изпълнявал неуморно и безропотно най-тежките работи, молил се непрекъснато и пазил такъв строг пост, че самият игумен бил принуден да сдържа прекомерните му лишения. Цели шест години преминали в същото неизменно усърдие, и младият Йоан надминал всички със своята монашеска ревност. Неговият подвиг ставал обаче все по-труден от мисълта за изоставените от него родители. Споменът за тях започнал да изпълва сърцето му с растяща и все по-дълбока скръб. Мислите за тях започнали да смущават дори неговите молитви. Лукавият дух се възползвал от това разсейване и коварно започнал да му припомня богатството и блясъка на бащиния дом и всичко, от което той се бил отрекъл. Чрез усилен труд и горещи моления Йоан успявал да прогонва тези изкушения, но напрежението от тази изнурителна вътрешна борба подкосило неговите сили. Той залинял и така отслабнал, че игуменът загрижено му казал:
– Не ти ли казах аз, чедо, че Бог не иска от служителите си прекомерни трудове и лишения, а ти не ме послуша и се натовари с бреме, което не е по силите ти…
– Не трудовете и лишенията ме сломиха, отче свети, но мене ме терзае скръб, измъчва ме вътрешна борба…
И откровено изповядал на своя духовен отец своите мъчителни мисли за родителите си. Богомъдрият игумен взел присърце тревогите на своя любимец и се отнесъл с голямо съчувствие към мъчителните бури в неговото чисто сърце. Помолил се и взел неочаквано решение: пуснал го да се завърне при своите родители, като му заповядал да се пази от дяволските мрежи и да води непорочен живот).


image0 (9K)