Това което го няма и царят не го яде

Утре е най-важният ден в живота ми – майката на Нора ще идва на очен преглед в града. Вчера купих пръстен на любимата и романтично го зарових в кьопоолуто с цел предложение. За съжаление той попадна в моята уста, задавих се и го повърнах с едно кюфте в картофената салата. Тя много се зарадва. Вече ми е годеница не само на думи, но и на пръстен, сиреч горда пръстенарка. Сега майка ѝ като дойде, ще я обработим дружно, как да поднесе лошата новина на строгия ѝ баща(той не разбира, какво е намерило милото му дете в човек като мен). Утре естествено ще се представя великолепно пред бъдещата си тъща – нови дънки, синя риза, обувките от абитуриентската, лъснат, обезкосмен, с книжовни жестове и език. Ще я посрещна на гарата, оттам в клиниката, а после ще я заведа в известен ресторант, където ще беседваме на спокойствие.

[ad id=“225664″]

Вечерта Нора ми проповядва как да се държа, сякаш съм ненормален. Пийваме, гледайки волейбола. Радваме се. По-късно получавам изненадващ достъп до сношение. Щастливи сме. Реално погледнато човешкият живот няма смисъл, единственият смисъл е в това да се чувстваш добре. Дори когато хората вършат неприятни за тях дейности, те ги правят с тази бъдеща цел. Сутринта любимата ме събуди, преди да замине на работа. Излъгах, че ставам… Отварям залепналите като милинки очи… търся телефона… проглеждам… Исусе, девет и пет – влакът тъкмо е пристигнал. Прозрачен ужас пълзи по тялото ми. Баш сега да се издъня. Скачам от леглото, все едно съм кипнало кафе. Паля цигара и технично се къпя без да пускам водата. С едната ръка мия зъбите, с другата си подреждам мислите. Ще обличам ризата, но тя е още с етикетите. Клъц… малко и от ръкава замина. Светкавично се нахвърлям връз дънките – не мога да вляза… аха… опитвал съм да обуя джоба. Нацелвам единия крачол, но в суматохата другия се е заплел в някоя от ръцете ми. Все пак се разплитам, но тъкмо когато почти го напъхвам в движение, силно залитам на една страна… две прибежки… сакато спъване… кратък летеж… като коч забивам една глава на хладилника. Той е вдлъбнат, а аз замаян. Къде са чорапите?! Явно не ми е минало, щом се опитвам да обуя телефона си. Ето два – приличат на ръкавици, но сигурно не виждам добре от удара. Нахлузвам ги. Сега пък ципът заяжда… мамка му, прекарал съм колана през дюкяна. Обувките. Някой ги е вързал заедно – знам кой. Възелът е жесток.

[ad id=“263680″]

Падам на колене. Дишам тежко. Телефонът звъни. Нора. „Да, бухалче, тъкмо пристигнах.” Затварям. Последен порив, последен духовен напън – събарям възела на земята и почвам да го хапя. Котката Ивелина скача отнякъде, мислейки, че това е забавно. Превръщаме се в душевноболно кълбо, вилнеещо из хола. Ние сме биологична центрофуга. Търкаляме се из стаята, като едра шарка в детска градина. Спирам параноичното въртене – ще ида по чехли. Поглеждам се в огледалото – не е толкова зле. Освен… забравил съм да обръсна малка туфа отляво на брадата. Няма ми самобръсначката(жените винаги ни крият вещите с детинското оправдание, че ги подреждат). Ще ползвам ловджийския нож. Малко веро. Жъ-ъц… ААааааа… взех си и кожата(нави се като ролце). Кървав търча до хладилника – заливам се с ракия(вътрешно и външно). Бързо – няма време. Втурвам се в якето, чупейки с ръка полилея(изхвърлям Ивка в нужника да не се пореже на стъклата) и излизам. БМВ-то не ще да запали… Очите ми се насълзяват от яд. Времето вали, като препарат за прозорци. Вдигам капака и разбутвам кабелите. Пак не иска. Телефонът звъни. Затварям. Събличам якето и почвам да го бия на асфалта.

[ad id=“236993″]

Спомням си думите на един старец от моето село: „Тава кое го нема и цар го не еде.” Студено е. Пристига такси. Норината майка слиза. Изненада. Гледа ме… Приличам на уличен язовец след инцидент с противопехотна мина. „Мило момче, този господин ми взе 20лв. Защо е толкова скъпо?!” Бакшишът я е измамил. Сещам се колко труд е положила жената за тия пари. Агресията размазва доброто в мен. Скачам пред жълтата кола, като огромен кърлеж, а мазният шофьор натиска газта, осъзнал, че ще има неприятности. Отскачам встрани, но с крак успявам да изкарам огледалото му извън играта. Страх винаги има – важно е действията ни да не се ръководят от него. Спира: „Ти луд ли си, бе?!” „Да.” „Знаеш ли колко струва това?” „Върни парите.” „Сега ще се обадя на колегите и ще видиш.” „Върни парите и няма да пострадаш повече.” „Ще те запомня.” „Ти гледай, аз да не те запомня.” Вземам огледалото от земята. С отмерен изстрел от десет метра го вкарвам в боклукчийския казан. Тоя тип е доста масивен, но не смее да излезе(лудите сме най-упоритите и непредвидими противници). Само подаде двайсетте лева и отпаши. БМВ-то запали. Тръгваме към клиниката. Бъдещата ми тъща ме гледа с очевидно страхопочитание.

Никола Крумов

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=904344089620400&id=769354269786050