Дежурният редактор коментира

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 71, 1990 г.
ДЕЖУРНИЯТ РЕДАКТОР КОМЕНТИРА
„Цинизъм!” – напоследък това е като че ли най-срещаната дума и най-честата квалификация, която взаимно си отправяме едни към други. Чувствуваме – с неподозирана лекота се отърсваме от скрупульозности и задръжки, огрубяваме до безразсъдство, душите ни се измиват от нюанси и деликатности, заличават се гънки и гънчици в сивото ни вещество… Ставаме цинични. Елементаризираме нещата, човешките взаимоотношения свеждаме до тяхната еднозначност, заработваме предимно с първата сигнална система…
„Напоследък във вашето предприятие май слабичко се работи” – подхвърля някой на свой стар познат, а онзи тутакси го бомбардира с готов поток от думи: „Само това знаеш – да работим, нали? Правили сме го, и то все на мускули, все в благородна другарска надпревара, все в чест на някой светъл и пресветъл празник… Та това е чист цинизъм, драги!… Стига толкова, казвам ти…” И се разделят. И същият този възмутен човек след час, заставайки пред празния щанд в кварталния магазин, отсъжда с нескрито раздразнение, вече дваж по-възмутен: „Няма нищо… Ей, ще изпукаме от глад като буболечки… Та това е чист цинизъм…”
Къде ли го няма – този многолик и вездесъщ, този пръкнал се помежду ни цинизъм? С цинизъм лющим семе в центъра на града, без да ни пука.с цинизъм впръскваме нитрати в зеленчуците. С цинизъм повдигаме цените на стоките, които изнасяме на пазара. Казват – някои слагали в кафето по малко веро и хинин – едното, за да има „пяна”, второто – за да нагарча, както нагарча доброто същинско кафе… Цинизъм! – отсъждаме с възмущение и подминаваме. И забравяме – защото вниманието ни вече е грабнато от нещо друго, още по-цинично, навярно… Да, някой гръмогласно предупреждава: „Ако началниците не ми увеличат заплатата, ще обявя безсрочна ефективна стачка!” Хубаво. До него обаче друг се оказва още по-категоричен: „Ако не ми се осигури нормално жилище, утре вечер ще се замозапаля!”…

[ad id=“225664″]
Вървиш, слушаш, гледаш, питаш се объркан и притеснен: това ние ли сме – същите хора, които се знаехме довчера? Откъде се взе това неуважение, това недоверие, откъде избуя тази злоба, тази безпардонност? Кое във всичкото това е милосърдие и кое – цинизъм! Кое е в рамките на допустимото за едно самоуважаващо се цивилизовано общество и кое – чисто издевателство?
Ежедневно ни атакуват всякакви дефицити. Но с особена застрашителност надвисва дефицитът на човещина и самоуважение. Дано това се окаже нещо временно, дано това се окаже някакво мимолетно заболяване, което набързо ще преболедуваме и ще забравим. Ако не е така – значи става дума за нещо наистина много грозно и много страшно…