Стара Загора – градът на нашия живот

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 80, 1990 г.
5 ОКТОМВРИ – ДЕН НА СТАРА ЗАГОРА
ГРАДЪТ НА НАШИЯ ЖИВОТ

[ad id=“225664″]
Обичам този град. За мен лично няма по-естествен начин да изразя чувствата си към Стара Загора – град, претоварен от метафоричната обич на десетки поети. Предпочитам обикновеното „обичам”, защото това сродява повече с хилядите жители на града, сякаш изтекъл от склоновете на Средногорието и в гостоприемното Тракийско поле. Стара Загора от последните десетилетия е не само видимото, физическото лице на града. Това е и един град, построен от чувства, вълнения и мисли. Градът е биография на всеки старозагорец и обща биография на всички старозагорци. Той е и моя лична биография с нейните, започващи далеч в детството ми, събития – и с игрите по тайнственото зелено „Аязмо”, с бушуващия като действуващ кратер някогашен стадион „Локомотив”, с правите и наклонени улици, по които преди десетилетия през януари летяха весели шейни с гроздове младежи по тях. Моето поколение е четиридесет и шест годишно. То е свидетел на всичко старозагорско през последните десетилетия. Имаше в това време много помпозност и възторжени клетви в червените пионерски връзки и комсомолски походи до партизански места. Имаше детски рисунки с големи, бълващи черен дим комини, рисунки, които озаглавявахме „Стара Загора строи светлото бъдеще”. Имаше радост от срутените стари градски къщи и гордост, че се строят и в нашия град девететажни бетонни голиатовци, като огромния кит, който зърнахме в брезентовата палатка на площада пред днешната опера. Но голиатовците дадоха покрив на хиляди хора, а високите комини – препитание. Улиците се изпълниха с млади работници – знаещи, интелигентни, можещи, които повдигаха високо общественото мислене. Почти срещу всеки минус в тази сложна и противоречива биография може да се сложи и плюс. Както в човешкия живот. Важното е тя да не се отрича тотално, да не се срива до основи. Защото всяко поколение старозагорци има право на свое минало, на своя гордост от сътвореното. Стара Загора е по традиция град на словото. По площадите на този град от античната древност до най-новите времена са кънтели думи. Много често – високопарни и обещаващи, много често без покритие. В съзнанието на жителите му това все по-очебийно разминаване между словото от трибуните и действителността отекваше драматично и болезнено. Градът губеше вярата си.

[ad id=“263680″]

Помня как Червенков се появи на балкона, който съществуваше някога от северната страна на стария театър. Множеството, което го бе чакало с часове, избухна в скандирания на неговото име. Наскоро същото това множество бе крещяло „Смърт на Трайчо Костов и кликата му!”. Помня неколкократни посещения на Тодор Живков. Не е останало кой знае какво в главата ми от речите му, освен смехотворните му артикулации „социализъма” и „комунизъма”. И още: той все откриваше нещо – завод, паметник, магазин. Те оставаха, разбира се, има ги и днес, защото връзката им с „премиера” беше външна, парадна. Но в негова чест обикновено през нощта срещу откриването на „обекта” пренасяха отнякъде и засаждаха наоколо дръвчета или розови храсти. Те живееха най-много до края на „тържествения ден”, колкото да изпълнят бутафорната си роля в бутафорната обстановка. Какъв по-добър символ за живковизма! И какъв по-неподходящ символ за Стара Загора! Защото тя е синоним на вечност. От дълбоките хилядолетия тръгва пътят й и ако искаме да открием неговия лайтмотив, то вероятно ще стигнем до едно и също – жаждата за свобода. Един поет казва, че всички паднали за свобода са наши братя. Подвигът на всички паднали за свободата старозагорци е капитал, който не бива с лека ръка да пропиляваме. За подобен капитал не могат да се искат заеми от нито една световна банка. Това е скъпоценно морално наследство, което ще е нужно и на идващите поколения, независимо какви партийни знамена ще се развяват тогава. Старозагорецът е генетично програмиран оптимист. Иначе градът му не би оцелял през превратностите на времето. И днес, макар и бавно и мъчително, вярата му се възвръща. Онова, което се говори на многохилядните митинги в центъра на града, все повече има своето златно покритие – истината. Никога ораторите от последните десетилетия не са били толкова искрени, в думите им не са отеквали така вълнуващо в сърцата на множеството под червени и сини знамена. И на „червените”, и на „сините” митинги проблясва искрата на взаимното доверие между ораторите и техните слушатели. Сигурен съм, че и едните, и другите обичат Стара Загора, че и едните, и другите са готови да осъществят в името на града си най-хубави човешки дела. Нека не бързаме и този път с пристрастни теснопартийни оценки. Времето в Стара Загора е виждало с мъдрото си и всевиждащо око какво ли не, по площадите тук са звучали какви ли не речи и героически монолози. После… после е идвал редът на действието, на непосредственото участие в промяната на живота. И тогава е започвало истинското изпитание, което малцина са издържали. Като парадокс на името си Стара Загора е млад град по дух, защото е град на децата, на учениците, на студентите. Те са неговата надежда за утре. Чувал съм ги как спорят за предимствата и хубостите на своя град с връстниците си от други градове. Ние, по-възрастните, сме по-трезви, за съжаление. Когато казвам „обичам този град”, аз добре разбирам, че България има и по-големи, и по-красиви, и по-богати градове. Тогава? Къде е оправданието за чувството ми? На помощ ми идва един стих на Атанас Далчев, който „обяснява” обичта си към България така: „Аз те обичам не защото си богата, а затова, че си родина моя.” Същото би могло да се каже и за града на нашия живот, за Стара Загора. Защото нали от обичта ви към стотиците наши „малки родини”, родните ни места, се изгражда обичта ни към голямата ни родина, към България. Впрочем също нито най-богатата, нито най-красивата в света. Но единствено наша.
Таньо КЛИСУРОВ