Между две дати

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД

в-к „Южна поща”, бр. 13, 1990 г.

МЕЖДУ ДВЕ ДАТИ

Докато следвал в чужбина, в периода 1871-74 г. старозагорецът Атанас Илиев успял да накупи от Белград, Виена и Прага огромно за онова време количество книги, които му били жизнено необходими, за да се осъществи в България като учен. Седем месеца след опожаряването на Стара Загора, на 2.ІІІ.1878 г., той застанал пред изпепеления си дом. Библиотеката му изгоряла изцяло. В основите на къщата вятърът подхвърлял един обгорял лист. Преживяното е изразено само в едно възклицание: „Колко мои обширни кроежи и блянове се погребаха в това пепелище!“ Тук самият живот ни е завещал една дълбока метафора. Няма смисъл да я пояснявам. По-късно, на 5.Х.1879 г., бил положен първият камък на новия град. Положил го лично губернаторът на Източна Румелия, Алеко Богориди, и старозагорци увековечили името му в бъдещия, тънещ още в руини, градски площад. После площадът се превърнал в парк, но запазил името „Богорориди“. Чудя се сега, на този пети октомври, когато се навършват 111 г. от възстановяването на Стара Загора, до коя от двете дати, за които споменах, сме по-близо. Ако се огледаме, вероятно ще съзрем как около нас октомврийският ветрец продължава да носи талази историческа пепел, – много сме близо до нея! – същевременно нечия мазолеста от стискането на парабела длан е изтрила името на Алеко Богороди от лицето на града и с нескопосани завъртулки, които поради общата писменост не е ясно дали са български или руски, самоуверено е надраскала: парк „Максим Горки“. И сега, когато се сетя за Богороди, аз се сещам и за онези 150 000 гроша, отпуснати от него за изграждане на вдовишки и сирашки домове в Стара Загора, а минавайки през парка, името на Максим Горки ме връща към героите от най-добрата му пиеса – „На дъното“… А вятърът продължава да подхвърля полуобгорелия лист, оцелял в пепелта от дома на Атанас Илиев, и само един Господ знае какво е написано на него. Може пък да е за добро. Познанието понякога покварява.

Петър КРАЛЕВ