120 години независима българска църква

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 99, 1990 г.
НАМ СЕ НАЛАГА ДА НЕ ГИ ЗАБРАВЯМЕ
120 ГОДИНИ НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА
До началото на ХІХ в. българският народ полага неимоверни усилия да запази народността си. ХІХ век е време на пробуждане и формиране на национално-революционните идеологии. Те раздвижват народните сили и подготвят редицата опити за възстановяване на погазените свободи. В първите три десетилетия на миналия век борбата срещу духовното подтисничество се характеризира като частична и с ограничена програма. Едва след Кримската война 1853-1856 г. и след Хатихумаюна от 1856 г., църковният въпрос излиза от ограничените си сфери, за да навлезе сред широките маси и плътно да се слее с националноосвободителните движения за пълна политическа и духовна свобода. Условията все още не са били благоприятни, за да се води открито борба за пълна политическа свобода. Затова народът сплотява силите си, за да извоюва първо независима автокефална българска църква от Патриаршията. През 1856 г. до султана са били подадени петиции от 6 400 000 души българи с основно искане – възстановяване на старославната Българска патриаршия. В това искане са се криели богатите кълнове на църковно-гражданската независимост. Така се стига до датата 3 април 1860 година, когато в църковната богослужба в храма „Св. София“ в Цариград епископ Иларион Макариополски не споменава името на патриарха. това е не само кулминация в борбата за църковна независимост, но и сигнал за открита борба с патриаршията. В Цариград няколко години работи смесена комисия с представители на трите етнически български области. последователно тя разработва по искане на народа няколко проекта за обособяването на независима българска църква. В тях под разни форми са вложени справедливите искания на народа, но те оставали без последствия. В резултата на ескалиралото напрежение на 12 март (28 февруари стар стил) 1870 година се издава Императорски ферман, който Али паша връчва на смесената комисия от името на султан Абдул Азис. Ферманът съдържал 11 члена. Най-важният от тях е чл. 10, където са изброени 16-те епархии, влизащи под юрисдикцията на новоучредената Българска независима църква с името Българска екзархия. В същия член било включено нещо не по-малко важно за целокупния български народ, а именно: „…Ако всичките или поне две трети от православните жители на други места вън от тези изброени и посочени по-горе желаят да се подчинят на Българската екзархия за своите духовни работи и ако това е установено, то ще им бъде разрешено.“ По силата на този текст за плебесцит, преди да се изготви основният документ, по който ще се устрои и ръководи независимата Българска църква в лицето на Български екзарх, Църковно-народният Събор в Цариград през 1871 г. подготвя Екзархийски устав. Невключените български епархии ползуват чл. 10 от Фермана – избират и изпращат представители в Народния Събор, в който вземат участие с останалите. По този начин по силата на Фермана участват и невключените епархии. Така се стигнало да оформянето на Българската екзархия, като се включил изцяло българският народ, в която и географска област да живее. Онова, което гърците са отричали да е българско, Ферманът го припознал официално че е. Ферманът от 1870 година е задължителен дипломатически официален документ с международен характер. За нас специално той има извънредно голямо значение – от една страна утвърждава независимостта на Българската православна църква във всички български географски области, а от друга – очертава еднакви права и задължения за всички. Поради всичко това, отбелязването на кръглата 120-годишнина от основаването на Българската екзархия е подчертана църковно-патриотична признателност към дейците, които са се борили за свободна църква в продължение на десетилетия. Нам се налага да не ги забравяме. Всеки народ, който тачи заслугите на предците си, той твори мъдро бъдещето си.
Недю АЛЕКСАНДРОВ