18 октомври – начало на Балканската война

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 84, 1990 г.
18 ОКТОМВРИ – НАЧАЛО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
ГЕРОИЗМЪТ НА БЪЛГАРИНА
Когато гледам картината „На нож“ от Ярослав Вешин, винаги си представям, че това са българските храбреци от 23 пехотен Шипчески полк с командир полк. Иван Пашинов, щурмувайки с нестихващо „ура“ непревземаемата (според големи военни капацитети) крепост на Одрин.
Трудно може да се даде отговор какво всъщност е представлявала Балканската война (1912-1913) за монарси, политици и дипломати. Но за българина? – това е национална епопея. На 4 октомври 1912 г. (всички дати са по стар стил) цар Фердинанд почти инкогнито пристига в Стара Загора, където е установена Главната квартира на българската армия. На 5 октомври митрополит Методий отслужва молебен в църквата „Света Богородица“ и благославя войската. Царят прочита Манифест за обявяване на войната. Издаден е и „Височайши указ по Действуващата армия“ № 15. Издадени са и заповеди по армиите. На 5 октомври 1912 г. (точно четири години след провъзгласяване независимостта на България от сюзеренството на султана) в Стара Загора е обявена Балканската война. Българският воин извършва чутовни подвизи в епичните битки при Кайпа, Гечкенли, Булаир, Сериолу, Ескиполос, Петра, Лозенград, Люлебургас, Бунархисар, Караагач, Шаркьой, при пленяването на корпуса на Явер паша и при щурма на Одрин. Падането на Одрин – „чудото на Балканската война“, както го наричат единодушно чуждестранни военни специалисти и журналисти. Тази блестяща военна операция увенча със световна слава българската армия. Години наред някои мемоаристи и историци незаслужено, а може би и тенденциозно, изтъкваха куп мними заслуги на старозагореца ген. Вълко Велчев, като го величаеха „победител при Одрин“ и др. А всъщност той по това време е бил един самонадеян и жаден за лаври офицер. Ще спомена само, че неговите, меко казано, необмислени действия през ноември 1912 г. са причина за смъртта на 1 200 войници. Поради това ген. Велчев е сменен като началник на Източния сектор, като на негово място е изпратен ген. Грънчаров, а по-сетне – ген. Георги Вазов. Малцина може би знаят, че дълги години в Стара Загора служи и изживява своите старени ген. Иван Пашинов, бивш командир на 23 пехотен Шипченски полк. На 12 срещу 13 март 1913 г. шипченци, водени от полк. Пашинов със знаме в ръка, под звуците на „Шуми Марица“ атакуват и превземат форта „Айваз Баба“ – пътят към „непревземаемата“ крепост Одрин е открит. Ненапразно противяникът ще нарече след това 23 пехотен Шипченски полк „Дели алай“ („Лудият полк“). Трябва да се отбележи, че при тази героична атака, когато полк. Пашинов води полка, до него, в първите редици е бил и неговият син, доброволец в армията. На вниманието нан читателите на в. „Септември“ предлагам откъс от издадената преди повече от 60 г. мемоарно-документална книга „Военна история на 23 пехотен Шипченски полк“: „Беше чудна мартенска нощ! Меката лунна светлина заличаваше смълчаното се Одринско поле, което след няколко минути щеше да заехти от адския вой на лютата борба. Призовали Този, който е всемогъщ и всеведущ, шепнейки името на Родината, Шипченци поеха друм към прославата на България… Нощта беше настъпила, нощ страшно злокобна, а в същото време и феерична… Положението продължаваше да бъде мрачно. Жестокият артилерийски, пушечен и картечен огън не преставаше нито за минута. Трясъкът на оръдията продължаваше да се носи из въздуха. Бучеше земята и адски огнени стълбове се издигаха към небесата. Нощта преваляше, започна да се разсъмва. Бавно се очертаваше всичко с безформените контури на утринния здрач. Земя и хора изглеждаха като че ли изскачат постепенно на някакъв тъмен хаос. Светлината растеше. Тъмна еднообразна почва се разстилаше, разорана от гранатите, били някога цветущи градини и села, а сега мъртва безформена пустиня. Само пушекът и огънят на пръскащите се гранати танцуваха отгоре й. Шипчанци бяха още пред телената мрежа. Към 4 часа командирът на полка с група войници от разни роти, събрани около него, посочвайки им Айваз Баба, с вик „Ура“, „Да живее България“ и „Напред на нож“ под град от куршуми ги поведе след себе си. Когато се надвеси над долината между Куш Тепе и Кара Баир, където беше 12 рота със знамето, заповяда да го развеят и изнесат напред, а музиката да засвири „Шуми Марица“. Колоните видяха своя командир, повел събраните войници и знаменната рота, летящ под звуците на „Шуми Марица“ напред с развятото разкъсано знаме. И в миг, о чудо!… Шипченци, победили смъртта, подобно на лъвове литнаха след своя вдъхновител. Нахвърлиха се върху телената мрежа с победното „Ура“ и „Да живее България“, тая България, която лудо обичаха и за която с готовност поднасяха живота си… Неудържими под полковото знаме и звуците на „Шуми Марица“ първи забиха на Айваз Баба в 6 ч. сутринта своето покрито с лаври знаме… Одрин падна! Усмихващи се през сълзи, майката Родина се наведе и надари с целувка по челата своите бранници.“ Това не е белетристика. Съзнателно пропуснах по-нагоре да отбележа, че автор на книгата „Военна история на 23 пехотен Шипченски полк“ (откъдето цитирам горния текст) е Иван Пашинов, командир на полка герой. А ето как безпристрастният наблюдател отразява този героичен момент. Да разгърнем френското сп. „Илюстрасион“, бр. 3658 от 5.ІV.1913 г. В пространна статия редакторът Гюстав Бабен цитира непосредствения свидетел на събитието Людовик Надо, специален пратеник на в. „Журнал“: -„23 пехотен (Шипчески) полк, който вървеше начело, достигна пред телените мрежи. Той бе посрещнат от град куршуми, които само за няколко минути му причиняват ужасни загуби. Полкът се окопава за малко, настъпва с прибежки и почва да сече телените мрежи с каквото попадне: кирки, лопати, приклади. Противниковата стрелба обаче се усилва толкова, че остатъкът от полка се разколебава за един момент. Тогава командирът на полка излиза напред и понася знамето… Часът е 5 сутринта. 23 полк с вихрен устрем прави бреш (пролука) през полуразрушената телена мрежа. Дори някои войници постилат шинелите си върху телта и минават по тях. Пред вихрения устрем на тая буря, която нищо не може да спре, турците почват да се колебаят и изведнъж обзети от паника, напускат позициите (на форта Айваз Баба) и бягат към града.“ Надявам се, че в заключение би било интересно за читателя да му поднеса част от финала на книгата на видния турски военачалник Махмуд Мухтар паша, командир на Втора източна армия – „Моята дейност през Балканската война – 1912“ (издадена на френски и немски непосредствено след войната): – „Печалните събития на войната показват, че материалните средства сами не стигат, за да се спечели една война. Правилното използване на тия средства зависи от трезвостта, патриотизма и прилежната работа на народа, както и от себеотрицанието на офицерския корпус… Обаче мнозина, които бяха раздухали войнственото настроение, се изкопчиха от участие във войната… Ония, които викаха: „Крит или смърт!“… наложиха тоя път на народа един кюлаф с надпис „София или смърт!“ и го накараха да се провикне: „Искаме да станем гаази!“. Уви… тия креслювци не отидоха в София дори и като пленници… Румелия, котвата на независимостта на империята, биде изгубена.“
Симеон МАЙНАЛОВСКИ

[ad id=“225664″]