Ще утихнат ли „страстите български“

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 102, 1990 г.
ЩЕ УТИХНАТ ЛИ „СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ“
След дълги години на политическо равнодушие, на „пълно единение между партия и народ“, на „бляскави изборни победи“, на „неспирен възход към висините на светлото бъдеще“, само за една година животът на българската политическа и икономическа сцена толкова рязко се промени, че едни се стъписаха, други изпаднаха в еуфория, но всички се замислиха за насъщния… В такива дни на напрежение, изпълнени с мрачни прогнози и неясно бъдеще, човек неволно се връща назад във времето, връща се към миналото на своя род и родина. Преди повече от 25 века мъдрецът Херодот бе казал: „Историята е учителката на хората.“ Уроците на тази учителка винаги са били много точни и именно в тяхната точност се корени и най-невероятният им парадокс. Всеки признава стойността им, но малцина са тези, които са направили практически изводи от тях. Преди няколко месеца се върнах към Симеон-Радевата „Строители на Съвременна България“. За мен това е едно произведение на духа, стоящо наравно със „Записките“ на котленския хъш Захари Стоянов. Мъдра книга е „Строителите“. Мъдра, но и много страшна! Страшна е, защото показва, че още от първите дни след Освобождението ни, донесено на върховете на руските щикове, не само от сантиментални подбуди, народът ни се е разделил на две – русофили и русофоби, либерали и консерватори и какви ли още не. И всъщност още от неговите първи стъпки към цивилизацията на Европа започва и историческата му драма. Какво е нашата история? Могат ли да се намерят в нея поне десетина спокойни години? Преврати, контрапреврати, детронации, опити за намеса на външни сили, политически убийства, бунтове, въстания и войни, войни… Едва ли има държава в Европа, а може би и в света, с мащабите на България и с нейния икономически и човешки потенциал, която за малко повече от половин век да води 5 „пет“ кръвопролитни войни, при това войни, от които само е губила. Едва ли има страна в Европа и света, която в продължение на десетилетия да се намира в състояние на перманентна гражданска война. Стреля се от двете страни на барикадата. От двете страни падат хора. Пролива се българска кръв! Девети септември и победата над фашизма като че ли трябваше да стане вододел в историята на България и най-после да я постави на релсите на демокрацията и цивилизацията. Но руските щикове донесоха и едно зловещо политическо разбиране за свобода и демокрация… Сбъднаха се пророческите думи на пламенния трибун на Великата френска революция, метежният граф Мирабо, който в зората й бе казал: „Якобинците станат ли министри не са якобински министри!“. По съветски, по-скоро по сталински модел започнаха злокобни процеси срещу комунисти, николапетковисти, социалдемократи, „горяни“, католически свещеници. Страхът от ново здраво се загнезди в обществения живот. Белене, Ловеч, Куциан, Скравена – българските „мъртви сибирски полета“! Кому бе нужно всичко това? Кому бе нужно народът ни отново да се разделя? Кому бе нужно да няма инакомислещи?… Колективизацията, направена, разбира се, по чужд модел, разруши вековечните устои на българското село. Мегаломанската индустриализация увисна като воденичен камък на шията на народа и нейната горчива попара сърбаме днес и може би ще сърбаме още дълги години. А трябваше не само да стигнем, а далеч да задминем някои страни и народи. какво политическо късогледство! Тъжното е, че сега отново сме като в началото на „Съвременна България“. Отново се делим на сини, червени, бели, оранжеви, зелени! Отново се чуват заплашителни гласове. Отново се размахва заканително пръст. Отново се чуват думите „долу“, „смърт“, „палачи“, „негодници“, „лентяи“. Нима като народ в края на ХХ век няма да си извлечем поука от уроците на историята? Нима отново ще затънем в блатото на една братоубийствена вражда? Няма ли най-после да утихнат „страстите български“ и да тръгнем към Европа и света не с реномето на „диви балканци“, а като народ, който е дал „нещо на света“!
Сава САВОВ