Кой ще помогне да оцелее българската култура

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 12, 1991 г.
КОЙ ЩЕ ПОМОГНЕ ДА ОЦЕЛЕЕ БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА
В условията на пазарна икономика, едновременно със засилването на частния бизнес в културата, отпада и ролята на държавата като пръв и единствен меценат. Трябва ли да ни плаши това? Да, дотолкова, доколкото в нашите условия на криза възможностите и на държавата и на спонсорите са минимални, а и не знаем как ще се променят тези възможности. Иначе тенденциите, които следват най-демократичните и развити страни, показват, че процесът на разпадане на държавния финансов монопол и децентрализацията не е свързан с намаляване на държавното участие.
Мнозинството казват, че голямата криза все още не е започнала. Очаква ни и по-страшно. А за културата това ще бъде един жесток процес. Абсурдно е в такъв случай да си мислим, че всичко, ще продължава да изглажда точно така. Или че формите на финансиране ще си останат същите (А и трябва ли да са същите?) Въпросът опира до това, каква общинска система за държавно финансиране и регулиране ще гарантира съществуването и развитието на културата, нейното оцеляване. И това трябва да стане ясно точно днес, а не утре. Защото ако не се окаже поддръжка на общинските културни фондове и традиции, ако се изостави държавното участие при тяхното обществено организиране, ако се отбягва социалната защитеност, от която се нуждаят културата и творците – това може само да подсили общото безпокойство.
Добри познавачи на съществуващата западна практика, сочат, че държавното регулиране на културата се превръща в условията на всеобща криза в стимул за обединяване на повече партньори – меценати и спонсори, културни учреждения и фирми. Според мен, няма кой друг, освен Министерството на културата и местните общински съвети, които да поемат обединяването на тези усилия и грижата за съдбата на културния живот. На всички ни е ясно, че в условията на преход от тоталитарно към демократично общество настъпват съществени изменения в структурно-функционалния модел на обществото. Расте многообразието от обществени структури, които обаче взаимно се допълват и взаимодействуват. Формира се принципна равноправност на отделния гражданин, на отделната социална група, на обществото. Извеждането на „човешкия императив“ ни подсказва, че няма за кога да отлагаме преосмислянето на цялата социално-културна предпоставеност на стопанската дейност.И ако някой смята, че проблемите на стопанското ни развитие може да се разглеждат само в специалния технико-икономически контекст, колкото и добри да са намеренията му, те са осъдени на неуспех.
Преди известно време се опитах да прокарам идеята за т.нар. културикономика. Едни разбраха, други – не. Проблемът беше в общественото признание на т.нар. „стопанска етика“ и хуманизацията на нашите потребности. Позволявам си това отклонение не само за да защитя културата, но и да обоснова едно мое разбиране, отнасящо се до развитието на ценностната ориентация. Нея днес не бива да я търсим само и непременно в масовото посещение на спектакли, музеи и др., но и в осъзнаването на необходимостта от естетическа и етическа корекция на заобикалящите ни реалности. В нашето право е да защитим целостта и единството на индивидуалния си човешки свят. Та малко ли са такива факти като замърсяването на околната среда, спадането на качеството на живота, намаляването на ресурсите и др. да бъдат осъзнати като една твърде висока цена – нарушеното ни жизнено равновесие. В този смисъл плурализмът като обществена ценност е необходим за цялостното културно изграждане на живота. Самата художествена култура, разгледана в анализа на целия обществен и стопански живот, придобива очертанията една перспективна възможност за ценностна изява на всеки човек.
Каква е тогава връзката на току-що повдигнатия проблем (колкото и екстравагантен да е по съдържание) с проблема за оцеляването на културата? Много близка и най-важното – много необходима и съществена. Тази връзка има отношение към една нова обществена норма, която общинските държавни органи ще трябва да приемат за свой мотив в отношението си към културата. Тази обществена норма е взаимосвързаността на културата с икономиката. На културата й предстои да преживее истински стрес. Стрес, който ще е и психологически и финансов. Колкото по-рано се предвидят проявленията и се осъзнаят последствията, толкова по-съдържателен ще е принципът, определящ общинската държавна политика. И тъй като става въпрос за принцип, то той трябва да е уважение и поощряване на културното многообразие. За едно плуралистично общество съвсем естествено ще е да се сблъскат различни традиции и различни тенденции. По-важно е да се преодолее съществуващата инертност в усилията за икономическо оцеляване на културата. Предизвикателствата на пазарната икономика ще провокират и самата култура да направи това. Но са необходими закони. Последното решение на ВНС за данъците върху общия доход на фирмите е обнадеждаващо за бъдещите меценати и спонсори на културни дейности. Частният бизнес е този, който ще снеме монопола при финансиране на културата.Колкото до системата за държавното й финансиране, тя трябва да се промени и заради архаизма си, и заради принципите на новото държавно регулиране. Става въпрос за финансиране чрез фондации и местни фондове за културно развитие, финансиране на обществено одобрени програми, проекти и др. Изкуството и културата винаги са се нуждаели от финансова поддръжка. Спонсорството е една от възможностите да се преодолее подозрението по отношение на взаимодействието между парите и културата. Ще посоча за пример Франция, която има най-централизираното финансиране и управление на културата от всички високо развити страни, и въпреки това една значителна част от финансовите средства за издръжка на културата се осигурява чрез спонсорство. Аз вярвам, че и у нас ще стане така – обвързването на икономиката с безспорни ценности, каквато е културата, ще е резултат от осмислянето на културата като посредник между икономиката и обществото. За съжаление не са много целенасочените усилия, а и добре подготвените мениджърски кадри в сферата на културата за привличане на спонсори и меценати. Впрочем, подготовката на такива кадри, професионално готови да осъществяват и икономическата линия в поведението на културните организации, трябва да се превърне в грижа на специализираните органи, включително и на местните. Снемането на държавния монопол при финансирането на културата трябва да е заради самата култура. Заради стремежа й да бъде независима. Но считам, че в условията на всеобща криза като нашата, одържавяването и раздържавяването, са еднакво необходимите две страни на един процес. така е навсякъде по света – дейностите, чието оцеляване е застрашено, получават от държавата подкрепа. В момента нашата художествена култура се нуждае точно от това – от държавна и обществена подкрепа. Да не забравяме, че културата е не само комуникация, но и насищане на обществения порядък с култура, особено ако това се отнася за демократичното общество. Тогава безсмислен ли е въпросът кой ще помогне да оцелее българската култура?
Йорданка ХРИСТОВА главен специалист в ОбСДР – направление „Култура“