Вместо реквием за Веселин Андреев

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 14, 1991 г.
ВМЕСТО РЕКВИЕМ ЗА ВЕСЕЛИН АНДРЕЕВ
Тягостно! След опита на един друг поет да сложи край на живота си от телевизионния екран прозвуча предсмъртното писмо на Веселин Андреев. Написал го е преди да глътне шепата сънотворни хапчета. В писмото си поетът трезво и с неизмерима болка разкрива причините, които го подтикват към смъртта. Във всяка една от тях има достатъчно основания. И все пак, самоубилият се поет като на сцена, той е твърде много потопен в драмата си. Може би, в известен смисъл, отстрани и след решителния гибелен жест, преценката е по-аналитична и точна. Кое предизвика Веселин Андреев, бившият партизанин, човека, преминал през стотиците изпитания на нелегалната въоръжена борба, да посегне на себе си? Няколко отговора се съдържат в предсмъртното му писмо, но те могат да бъдат формулирани от нас по-конкретно. Няма да се опитвам да скрия главния отговор: крушението на идеала, на който той бе посветил живота си. Всички ние от по-новите поколения, които вярвахме на този идеал, преживяваме това крушение. Но едно е да си усвоявал идеите с уроците в училище, да си ги рецитирал по тържества и пионерски сборове, да си се клел, като групово си разучавал текста на клетвата, а друго – този идеал да е бил разтворен в кръвта ти, да си проливал тази кръв, да си виждал как тя изтича и от раните на мъртвите ти другари. Усещането от крушението в този случай е, вярвам, убийствено. А живите му другари? Срещу немалка част от тях в писмото се съдържа безмилостен подтекст. Защото те именно не устояха на съблазните на властта, на високите постове, на привилегиите, които новият живот им предложи. Имах възможност на няколко пъти да общувам с Веселин Андреев. той беше наистина чист и неопетнен човек, с пословична и болезнена непримиримост и към своите, и към чуждите грешки и грехове. И мярката му беше нравствеността на онези, които дадоха живота си. Ето как изрази това в едно интервю, което взех от него преди няколко години: „И все пак най-голямата отговорност дължа пред загиналите. Те мълчат – а питат. Те мълчат – а говорят. Те мълчат – а се радват или се гневят. И с нищо не можеш да ги успокоиш.“ Веселин Андреев заявява, че излиза от Българската социалистическа партия. Излиза, преди да посегне на живота си. Този жест може да бъде тълкуван различно, но в едно не може да бъде тълкуван и тъй, и иначе: между поета и неговата партия е настъпил разрив. Между човека, който цял живот се е стремял към нравствената чистота, към неопетнената съвест и партията, допуснала в редовете си убийци, мародери, демагози, се отваря ров. Ров, предостатъчен да погребе един поет. И не само един. Не мога и нямам морално право да бъда съдник на Веселин Андреев. Това, което той направи, е въпрос на личен избор. Точно авторът на „Балада за комуниста“ знае най-добре как да постъпи. Трогателно звучи молбата на поета към живите днешни читатели, към бъдните поколения – да не забравят героите му. Антон, Сашка… Той го прави не заради себе си, заради собствената си слава, а пак заради мъртвите си другари. Времето ще отсъди най-добре. Жестоко е, но едва ли някой би могъл със сигурност да гарантира безсмъртие на Веселин-Андреевите герои, щом днес и техният идеал е отричан и обезсмислян. Мисля си за съдбата на поетите. достойно живя Веселин Андреев. Той беше в епицентъра на събитията. С перо и оръжие променяше света. Достойно живя и Атанас Далчев, който „с никое събитие себе си не умърси“. Толкова е сложно да направиш верния избор. Но нека свалим шапки пред мъртвия поет в този студен февруарски ден и да помислим за себе си!
Таньо КЛИСУРОВ


image0 (9K)