Ненаписани страници от книга за Марин Големинов – Божество от небожествен произход

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 15, 1991 г.
НЕНАПИСАНИ СТРАНИЦИ ОТ КНИГА ЗА МАРИН ГОЛЕМИНОВ
БОЖЕСТВО ОТ НЕБОЖЕСТВЕН ПРОИЗХОД
Пишех книгата си за Големинов през 1987-1988 г., време, когато възприемахме табутата като нещо естествено,което се разбира само по себе си: знаехме какво може и какво не може да се пише, кое ще мине и кое няма да мине през редакторската цензура. Когато попаднах на прекрасното есе на Петър Увалиев за „Нестинарка“, писано през 1942 г., Големинов с тъжна усмивка каза: „Няма да мине, ако го включиш в книгата. Нали знаеш, че Увалиев е невъзвращенец.“
Друга избягвана тема в нашите разговори с Големинов беше отношението му към македонския въпрос. В началото на 40-те той открито е твърдял, че този въпрос изкуствено се разпалва, че подобни националистически страсти са неоснователни, че не може да се дели македонското население от България. Този голям българин също принадлежи към Македонската област – дедите му са от Прилепско. Като евакуиран в Скопие по време на войната той работи в музикалния отдел на Скопското радио и внимателно проучва фолклора на този край. В една публикация от 1942 г. Големинов пише, че песните в този край са български, че няма никаква разлика между българския и македонския фолклор. А за него като музикант това е много съществен показател. По-късно, в началото на 50-те, той подготвя теоретичния си труд „Метроритмични основи на българската народна песен“. Но ръкописът му е върнат обратно от издателството със забележката, че не може да бъде публикуван, тъй като в него се използуват за примери македонски народни песни. Пак в тази връзка Големинов избягва въпросите за дружбата си с писателя Димитър Талев, с когото са споделяли едни и същи възгледи по македонския въпрос. Но за тези си възгледи писателят е трябвало да заплати с няколко месеца, прекарани в комунистическия лагер Куциан. Големинов не е политик, но е човек с будно отношение към обществения живот и убеден демократ. Демократичните си принципи той сформира не само в условията на българската демокрация от началото на века: Големинов е европейски възпитаник и той усвоява най-добрите традиции на френската демокрация от тридесетте години. В онази епоха информацията за Великата съветска страна се прокрадва извън пределите й оскъдно и най-вече чрез заблудени или убедени пропагандатори на комунистическата идея. За повечето непосветени страната на победилия комунизъм е украсена с ореола на най-красивите човешки мечти за социално равенство и човешка свобода. Очевидно такава си представя Съветската страна и Големинов, след като една обява, публикувана във френския печат, че Съветският съюз търси да назначи на работа млади специалисти, събужда романтичните му пориви и вродено любопитство. С братовчед си Делчо Сугарев, който по това време учи архитектура в Париж, подават молби. Разбира се, отговор не се получава. „До този момент не са ни отговорили“ – казва осемдесетгодишният Големинов. И допълва с усмивка: „Кой знае дали не са ни взели за шпиони?“ С каква опасност се е разминал в живота си, Големинов научава едва след като с помощта на съветските танкове комунизмът „побеждава“ и в България. Диктатурата на пролетариата бързо разбива на пух и прах илюзиите му за демокрация и по-съвършен обществен строй. Не закъсняват и директните удари срещу творците. През 1948 г. излиза прословутото и спечелило си мрачна слава сред творческата интелигенция Постановление на ВКП /б/ за борба с формализма в изкуството и се издига бойният флаг на „социалистическия реализъм“, който се опитва да въведе в единен маршов ритъм и еднаква, стегната стъпка цялото многообразие и на българската култура. В Съветския съюз са разгромени композитори като Прокофиев и Шостакович и призивите за народност и достъпност издигат на гребена на вълните посредствеността на музиката на Дунаевски. Рабфаковската естетика на комунизма връща изкуството в пещерната ера: години след като европейската опера е родила творби като „Пелеас и Мелизанда“ на Дебюси и „Воцек“ на Берг, в съветската музика са създава жанрът на „песенната опера“. И в музиката, подобно на всичко останало във всички области на живота, България се оказва една от най-добрите ученички от всички новосформирани социалистически страни: Постановлението на ВКП /б/ от 48-а година веднага се усвоява и пропагандира от българските музиковеди, които за щастие, в онези години са малочислени. Но не е нужно да се полагат особени усилия за налагането на новата естетика: повечето от българските композитори се оказват добри ученици и Големинов е един от малкото, които отказват да усвоят уроците на социалистическия реализъм. Цялата тази естетика на създадения през 30-те години уникален национален музикален стил, очертал вече пътя си към Европа, отстъпва място на масовата революционна песен и бригадирските маршове на Асен карастоянов. Носталгичните нотки в музиката на Големинов, нейният елегичен тон, неповторимата звукова атмосфера, родена от съзвучието на гъдулките и кавалите, от извивките на протяжните песни на фолклора, мистиката в сюжета на „Нестинарка“, всичко това от позициите на социалистическия реализъм се преценява едва ли не като декадентство. Музиката на Големинов не се вмества в основните рамки на социалистическата естетика, очертани от оптимизма, трудовия героизъм, химновата патетика. В продължение на две десетилетия от позициите на тази нова естетика се преценява дори шедьовър като „Нестинарка“ и удивително е, че дори след прословутия Априлски пленум, след официалното отричане на мрачното Постановление от 48-а година, в началото на 60-те, във в.“Народна култура“ се появява рецензия за една от постановките на „Нестинарка“, в която авторката препоръчва: „Ако Демна се бе отдала на съзидателен труд, вместо на мистичните си видения, тя не би посегнала на живота си, а би се включила в социалистическия ни живот“. Странно ли е тогава, че непосредствено след 44-а година се правят опити в някои постановки „Нестинарка“ да се актуализира и да обслужи темата за кооперирането на селското стопанство, а „песимистичният“ епилог да се подмени с оптимистичен финал. Наблюдателният изследовател на творчеството на Големинов ще забележи, че след трите шедьовъра – „Нестинарка“, Вариации върху тема от Добри Христов и Трети струнен квартет „Старобългарски“, започват преди 44 г. и завършен две години по-късно, Големинов съзнателно избягва големите музикални форми / с изключение на Първи концерт за виолончело, започнат също преди 44-а година, който, завършен през 1951, още след премиерата се подлага на критика от позициите на соцреализма/. Така е до появата на операта „Иванко“ през 1958 г. Цели 14 години, за да избегне гръмките заглавия, посветени на Партията или нейни мъртви и живи вождове, Големинов предпочита да съсредоточи перото си във вокалната лирика и инструменталната миниатюра. Когато през 1956 г. настъпва измамното политическо „развенчаване на култа към личността“, Големинов излива върху страниците на своя дневник както огорченията си от миналите години, така и припламналата надежда, че всичко това вече никога няма да се повтори. което се оказва, всъщност, краткотрайна илюзия. И тъй като автоцензурата не ми позволи дори да направя опит да включа в книгата си тези страници от неговия дневник, предлагам ги на читателите сега. Още повече, че те все още не са загубили своята актуалност по отношение на историческия момент, в който страната ни се намира: 22 февруари, 1956г. „Двадесети конгрес на КПСС. Развенчаване на Сталин. Признават, че 20 години свободата била потъпквана, идеите извращавани. Човек се пита: къде е истината при социализма? Да създадеш с насилие едно божество, да те научат тъпо да вярваш в него, след това, с един замах и с още по-тъпи признания, установяваш, че това божество не било от божествен произход и че проповедта му не била истинска. Да накараш милиони човешки маси да викат осанна на един човек, който заслужава само нашето презрение, е нехуманно. Идеите на социализма са хубави, но методите за провеждането им са груби и насилствени. Човек се пита: жертвите, които се дадоха за комунизма и от страна на комунистите в миналото, и от страна на останалата човешка маса, която не може да се отъждестви с фашизма, оправдават ли се с „постиженията“ в новия живот? Мисля, че не! Да си отчетеш грешките, извършвани в продължение на 20 години, т.е. за повече от половината съществуване на социализма, без да отчетеш колко човешки живота струва това и колко зловредно влияние е оказало то на все още живущите хора, е крайно безотговорно.Как да повярвате, че в бъдеще ще има свобода, когато се признава открито, че не е имало никакви прояви на свобода? Какво са правили сътрудниците на Сталин през тези 20 години, за които се говори в изказванията на Двадесетия конгрес, как са могли в този период да говорят за свобода, когато такава не е имало? Може би в този период са мислили само за живота си, пазейки се от „грижите“ на нашия „вожд, баща и учител“, „най-гениалния човек на света“. Каква ирония! Хората останаха излъгани във вековните си надежди за по-добър живот. Обезверяването на масите е най-опасният процес в развитието на едно общество. Нашият народ стана неискрен. Всеки мисли едно, а прави друго. Особено силно е засегната младежта. Ясно е, че култът към личността ще се премахне, но ако грешките на личността ще се извършват в бъдеще от колектива, тогава каква е ползата за изстрадалото човечество? Социализмът има нужда да се хуманизира, да придобие характер на естествена човешка дейност, да не се принуждават хората като добичета да посещават събрания и на всяка цена да ръкопляскат на някакви фалшиви истини и смътни обещания. Трябва да се премахне фетишизмът от веруюто на комунистите и всички сили да се насочат към търсене на средства за подобряване живота на хората. Тогава всички ще се приобщят към една хубава идея за благоденствие на човечеството. Без да има нужда от агитатори, от излишни пропагандатори, които живеят като паразити върху гърба на трудещите се и им тровят живота. Не мога да забравя Великден на 1953г. след смъртта на Сталин. Пред църквата „Св.Седмочисленици“ – море от хора. Религиозен митинг. Тогава у мен се надигнаха спомени от детството и въздъхнах дълбоко. Реших да напиша едно произведение – „Възкресение“, в което да вложа чувствата на милионите за щастие и човешки живот. този ден наближава. Аз имам предчувствие! Ще напиша това произведение. У мен напират неподозирани сили. Напоследък мъчно работех, защото не можех да понасям фалша и неправдата в такъв голям мащаб.“ 15 април, 1956г. „По пътя на станалите в Съветския съюз промени у нас бе развенчан „култът към личността“. Вълко Червенков си подаде оставката като министър-председател, а на негово място дойде Антон Югов. Официално се признава, че социалистическото правосъдие не било на висота, че се изтръгвали „признания“ от подсъдимите по недостоен начин. Трайчо Костов е признат за невинен. Това всички разбраха, с изключение на него самия, понеже той се намира в гроба. Какво падение! Преди няколко дни гледах пиесата „Салемските вещици“ от Артър Милър. В нея се бичуват съдебните прийоми от времето на средновековието: набеждават някого, че общува с дялова – пълно тържество на доносите и клеветите. Правосъдието осъжда набедените „вещици“ и никой не може да ги спаси. Мисля си, изобщо, през вековете, имало ли е правосъдие? Колко неравномерно се развиват техниката и моралът!“! 24 април, 1956г. „Аз години наред бях отровен от една действителност, за която трябва да пиша хвалебствени химни. Всъщност аз нищо не написах, за което почти не съжалявам. Как да работиш, като не можеш да гледаш „турчин как бесней над бащино ми огнище“!? И съвсем естествено аз не станах нито заслужил артист, нито „народен“, нито лауреат. Човек трябва да има ухо и око, за да чуе и види народната трагедия, за да не смята, че всичко е розово, и да пее фалшиви химни, които дори днес нямат стойност, а ще по-малко ще имат такава утре. Защото това „утре“ е радостта на милионите хора, които искат и жадуват за демокрация и слънце.“ Така пише Големинов, поел дълбоко глътка въздух, в паузата между смяната на един диктатор с друг, на една социална лъжа със следващата. Така минават следващите 36 години от живота му – в очакване да изгрее слънцето на демокрацията. Сега, прехвърлил осемдесетте, той отново мечтае да композира онази останала ненаписана творба, чийто замисъл е припламнал в измамните възторзи на 56-а година – „Възкресение“.
Румяна АПОСТОЛОВА