Денят на голямото нетърпение

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 18, 1991 г.
ДЕНЯТ НА ГОЛЯМОТО НЕТЪРПЕНИЕ
И в кротък унес чака тя да дойде нейното дете. – Д.Дебелянов
В случая трябва да избързаме и да изпреварим един възможен упрек, че вулгаризираме смисъла на известния стих на поета. Защото всъщност се касае не толкова за един съкровен израз на изконната българска душевност, а става дума и за една алюзия с неотразимото терзание на майката земя и за трепета й пред срещата с отлъчените нейни същински чеда. Това, впрочем, е и интригата, която днес приковава вниманието на цялата нация, това е сега въпросът на въпросите. Земята. Българската земя. Свещената майка кърмилница. Специалистите вече май казаха, каквото имаше да казват, главното беше зафиксирано и в закона. Край на недоразуменията, край на угризенията, на раздвоенията и споровете. Темата е изчерпана. Емоциите са излишни. Както и дребнавото ровене в дебрите на проблема. Защото днес не това е същественото, а перспективата. Преди всичко реалните възможности да бъдат привързани с балсам незаспалите рани. Удовлетворителните решения на многото нелеки въпроси. Не утоляването на стихията, която дърпа назад, а отстояването на позиции, които ще ни изтеглят напред през годините. Но знаем ли пътя нататък? Известна ли ни е посоката? Или се осланяме на позасипаните с анахроничен прашец идилични възпоминания? Кой знае, може би искаме твърде много „ясновидство“ и „фатално вричане“ от хората, които са се наели откровено с решаването на проблема във възможно най-сгъстени срокове. Но сигурно това е така и защото отминалите години все още ни притискат с въпроси, оглушават ни все още с тежки обвинения. Написани са за това книги, създадени са филми, драмата ни е позната до втръсване. Но все още не мога да забравя как преди около 25 години с колегата М. – журналист от селскостопанския отдел в редакцията, попаднахме в села пъстрен. По сигнал „от горе“. Бяха трудни години за стопанството. А току-що беше пристигнал там някакъв си нов председател, претендиращ за реформаторство: другарят Атанасов – същият този човек си беше наумил, милият, своеволно да посегне на канонизираната форма на организиран колективен селскостопански труд – т.е. да разтури звеното /представяте ли си какъв скандал/ и да предложи на кооператорите семеен акорд при брането на памука! Фактът естествено беше повече от зашеметяващ, колегата просто се задъхваше от възмущение и от нетърпение час по-скоро да го изтипоса във вестника. Наистина, памукът вече фактически гинеше неприбран под проливните декемврийски дъждове, но как така този безотговорен и политически късоглед човек си позволяваше да своеволници? При това без да е съгласувал с когото и да е? Та той даваше ли си сметка какво върши? Мислеше ли за последствията?
-Вие сте си позволили да въведете семеен акорд? – хладнокръвно констатира колегата М. – Какво ще кажете на това?
-Нищо! – мрачно отрони председателят. – така е. Но нали виждате, дъждът ще погълне и това, което все още може да се спаси…
-Но отговорете на въпроса ми: вие съзнавате ли, че слагате прът в колелото на кооперативната кауза и че наливате вода във воденицата на отдавна отреченото частнособственическо минало?
-Глупости! – потъмня председателят. – Ви лично за кое сте: да разтурим звеното, но да приберем памука или обратно – да зарежем памука и да заздравим звеното?
-Излишен въпрос! – изсмя се колегата. – Аз съм категорично за по-нататъшно оздравяване колективната форма на труд. Точка.
Тръгнахме си и докато се прибирахме към Стара Загора, почти мръкна. Беше ни чоглаво, автобусът ни друсаше по разровеното шосе през Овата, а в очите ни продължаваше да белее онова обречено памучно поле с разпукнати козяци, които чезнеха и се стопяваха в студения декемврийски дъжд. Колегата, разбира се, написа своя материал и за това получи съответните насърчителни похвали. Другарят Атанасов, след убийствената критика, бе изтръгнат от орбитата на селското стопанство и си замина нанякъде. С това случаят приключи. Един частен случай. Един от многото. Един от не най-ярките. И ако се връщам отново към него, то е за да си припомним още веднъж как земята изнемогваше. как издевателствахме над нея. Как безсъвестно я мамехме и как тя все не искаше да ни мами, но как с годините губеше своя лик. постепенно от кърмилница тя ставаше обект на революционни експерименти. Удобна площадка за издигане на огромни социалистически строежи. Терен за рекордно големи горски масиви, създавани по най-скоростни способи. Опитен полигон за свръхдопустими натоварвания с химически торове и отрови… Унищожавахме я. Това знаехме всички. Пред очите ни я разлюбваха довчерашните й стопани, пред очите ни я напускаха и птици, и дивеч.Убивахме я методично, сигурно. Виждахме го и в сънищата си, но го премълчавахме гузно по пленуми и сесии. Замъглявахме го в отчети и статистически справки. Обезверени и апатични, единствено се надявахме на чудо. И ето че той дойде – денят чудо! Не си правим илюзии – няма такава магическа пръчка, с която да променим нещата отведнъж. Но – така или иначе – земята отново заема полагащото й се място. Земята – като лична собственост, като кооперативно или държавно владение. Изправяме се пред неимоверно сложни практически въпроси, но – несъмнено – те са нищо пред перспективата, която се задава: земята – лице в лице със своите същински стопани! Ще ги познае ли? те дали са същите? Добросъвестно ли ще подходят към нея или ще се опитат да й погодят пореден номер, за да я надхитрят? А тук място за хитрини и имитации няма – както и в любовта. Законът на битието е прост, но строг и ясен. Някога философът беше казал, че мъдростта никога е е противоречала на природата. А днес най-сетне е ударил часът на мъдростта. Часът на простата равносметка, че човекът е създание на природата, че е подчинен на нейните закони и че той не може да се освободи от нея и не може даже с мислите си да излезе извън гравитацията й. И че неговото спасение е в това да заговори на езика, който единствено й е понятен… Да, земята не търпи лъжи. Но ние твърде много време залагахме тъкмо на това – да я лъжем, да я залъгваме. Днес тя ни гледа в упор и ни пита: е? Какво ще й отговорим?
Йордан СТОЕВ