…Възрастна двойка празнувала след дълъг съпружески живот златната си сватба. Докато закусвали заедно, жената мислела:“От 50 години винаги съм се съобразявала със съпруга си и съм му отстъпвала хрупкавата горна коричка на хлебчето. Днес и аз най-после искам да изпитам наслада от този деликатес.“ Тя си намазала горната коричка на хлебчето с масло, а останалата част дала на съпруга си. Обратно на очакванията й, той страшно се зарадвал, целунал й ръка и казал: „Мила моя, току що ми достави най-голямата радост на деня. вече 50 години не съм ял долната половинка на хлебчето, която най-много обичам. Винаги съм мислел, че тя трябва да е за тебе, защото много я обичаш.“
[ad id=“225664″]
Не винаги самите ние си поставяме цел, често другите правят това вместо нас. „Винаги следвам това, което съпругът ми иска.“ Звучи много добре, но дали наистина знаем точно какво иска човекът до нас? Водим се от това, което ние приписваме като желание и намерение на нашия партньор. Така не проявяваме собствена инициатива и пренебрегваме, очевидно без основание ,нуждите и желанията си.
[ad id=“263680″]
Тази вежливост, премълчаването на собствените нужди и желания, води не само до неразбирателство, но и до едностранчиво разпределение на ролите, което с течение на времето се превръща в бреме и липса на свобода.
