Пътувайки и разхождайки се в последните дни на март непрекъснато търся да забележа малко цвят в природата, да я съживя дори само с моето огромно желание. Дългата, мрачна, дъждовна, хладна зима ни даде не само 50 нюанса сиво, даде ни повече тъмни краски, отколкото имахме нужда. За много хора тя беше апокалиптична с пороите, свлачищата, дълбокия сняг. Те останаха без всякаква връзка със света, без ток и вода, без някои от близките си, които намериха смъртта си в нейната хватка.
Едва сега, в началото на април, клоните пожълтяха от току що напъпилите листенца, някои храсти и дървета цъфнаха, новопокаралата трева започна да се излъсква и гледаш, гледаш – не можеш да се нарадваш на преливащите цветове. Очите се пълнят от скупченото розово на малки фиданки праскови, джанките, като най-пъргави, ще започнат да наливат малките сливки още в средата на цветчето си. Спомням си като дете как се катерихме по дърветата, за да опитаме първия завързал плод. Сравняват пролетта с раждането на нов живот и наистина е така, ама много измъчено тази година, много! То чаках, чаках, надявах се и само си виках: още 20-ина дена и… И все не се случваше. Но започна, макар синоптиците да ни обезкуражават всяка сутрин. „От понеделник – захлаждане“ За кога, бе чоджум?
Тазгодишната пролет ми прилича на мъж над 50-те, който е изкарал една безсънна нощ, но така или иначе трябва да стане на сутринтЪТ/както натъртва моята внучка/. Навдига се от леглото, спуска бавно крака на пода, прозява се, разтърква очи и се довлачва до WC-то. В програмата му следва бръсненето, което след такова събуждане съответно не преминава без порязване. Те така и пролетта ни. Сякаш се е удавила в локвите по нивите в нашенско, прискрипала се е в някоя скала от пороите и някъде се е забравила по друмищата.
Но идва! Ще я избутат нагоре покълващите посеви, ще я огрее топлото Слънце, ще я извадим с цветните дрехи от гардеробите си и ще я прегърнем с нова надежда.
