70 години от убийството на струмишките студенти и македоно-българското справяне с миналото

На 13 август 1951 г., край селото Дорломбоз, в близост до тогавашната югославско-гръцка граница, са оставени пет трупа със завързани ръце. Те са на дошлите за ваканция в родната им Струмица 23-годишен студент по право в Скопие Мирко Пецев, 22-годишния студент по биология в Белград Георги Яръмов, 22-годишния студент по физика в Загреб Борис(лав) Белев, 20-годишния студент по медицина в Загреб Георги Костуранов и 19-годишния студент по право в Загреб Стево Топчев.

Петимата са отмъкнати два дни по-рано, на 11 август, по време на младежка забава от градския парк на Струмица. Екзекуцията е извършена в местността Мала Беласица, край водите на реката Търканя. Стрелбата е осъществена от разстояние между 30 и 50 см., като изстрелите се намират между очите и в областта на сърцето. Всички студенти са убити с по два изстрела, а Борис Белев с три.

Убийството е осъществено без съд и присъда, като заповедта е дадена от Мара Минанова, секретар на Градския комитет на Комунистическата партия на Македония (ГК на КПМ) в Струмица и Ристо Пиличев, изпълнителен секретар на ГК на КПМ в града. Случаен свидетел на извършените зверски убийства на петте младежи е турчинът Хюсеин от близкото село Злешево, който после тайно разказва и подробности за екзекуцията.

Първомайската демонстрация от 1946 г. и репресиите

Това не е първият сблъсък на петимата студенти с югославските комунистически власти. Още след края на Втората световна война, следвайки старите идеали на ВМРО, част от македонската интелигенция се застъпва за свободна и независима Македония и срещу обвързаността с Белград. Те искат демокрация, парламентаризъм и многопартийна система и са срещу установяването на еднопартийна комунистическа диктатура. Обявяват се и против извършваната в началото от КПМ колективизация на земята и национализация на индустрията.

Още на 1 май 1946 г., по случай деня на труда, в Струмица са разпространени позиви срещу комунистическото ръководство на тогавашната Народна република Македония в Народна Федеративна Република Югославия (НФРЮ). Обект на атаките са верните на вожда на югославските комунисти Йосип Броз Тито местни, македонски партийни величия Лазар Колишевски, Михайло Апостолски и Димитър Влахов. В други позиви ситуацията в Македония в момента се противопоставя на идеалите на историческата ВМРО, на делото на Гоце Делчев и Даме Груев.

Следват незабавни действия на югославската политическа полиция, в резултат от които са арестувани 25 струмичани. Сред тях са Методи Калкашлиев, Коста Хаджимишев, Георги Яръмов, Любен Топчев, Мирко Пецев, Борис Белев и др. Задържаните се противопоставят на начина, по който към 1946 г. вече се изгражда ФНРЮ и се застъпват за „автономна Македония“, под крилото на западните демокрации в лицето на Великобритания и САЩ. Арестите са извършени и заради факта, че заловените олицетворяват една култура, която се противопоставя на идеите за Югославия и се родее с историческото ВМРО.

Заловените младежи са осъдени на различни срокове лишаване от свобода. Повече от година, при много тежки условия, те прекарват в затвора в Скопие. Тук те се срещат и с вече арестувания и намиращ се там Методи Андонов-Ченто, пръв председател на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ).

След убийството

Убитите на 13 август 1951 г. са докарани в участъка в село Костурино. Семействата им от Струмица идват на 14 август за да разпознават труповете. Макар властите да твърдят, че момчетата са застреляни при опит за бягство през границата, се появяват и първите съмнения в правдоподобността на тази версия. Още шофьорът на камиона, който превозва труповете, Георги Костов Мангов, както и бащата на Борис Белев, който е лекар, констатират стрелбата от близо и разположението на раните между очите и в областта на сърцето. Докторът дори изказва предположение по телата, че смъртта е настъпила вечерта между 18 и 19 ч., а не по обяд, както твърдят представители на властите.

Въпреки ограниченията на режима и страха, погребението в Струмица се превръща в своеобразна политическа демонстрация, в която участват около 1000 струмичани. Управниците са раздразнени както от неговата представителност, така и от съдържащото се открито послание, че студентите са били убити.

Паметта за „Петорката“

Както се вижда до смъртта на Тито през 1980 г. темата за струмишките студенти не е приятна за властите и се избягва откритото ѝ публично обсъждане. Особено в първите години семействата и близките на убитите студенти се намират под постоянния надзор на УДБА и са прогласени и дамгосани като „вемереовци“, „американци“, „предавници“. Често в домовете на роднини се извършват обиски, търсят се писма и вестници на Македонската патриотична организация (МПО) от Северна Америка. Неуспял да се отърси от шока турчинът Хюсеин емигрира скоро след това от Югославия в Турция и остава да живее в Истанбул. Страхът в Струмица е толкова голям, че чак в Загреб с фотомонтаж е направен от отделни фотографии общ портрет на петорката, тъй като нито един струмишки фотограф не се наема да го стори, за да си спести неприятности.

Но съдбата изглежда не е благосклонна и към предателите на петорката и виновниците за убийството им. Мара Минанова, преди да си отиде от този свят, полудява. Ристо Пиличев умира по свидетелствата на струмичани „като куче“. Двамата предали петорката не издържат на укорните погледи на роднини, близки и струмишката общественост и са принудени да напуснат града и да се установяват в Куманово и Белград.

Първото публично раздвижване около паметта за струмишките студенти настъпва едва през 1991 г., когато се създават благоприятни условия за отбелязване на 40 годишнината от зверското им убийство След края на 90-те се взема решение за построяване на паметник в Струмица. През 2001 г. той се издига в малкия градски парк до сградата на старата община. През 2016 г. на големия екран се появява и филм със заглавие „Златна петорка“ на режисьора Горан Тренчоски, неотдавна излъчван и по БНТ.

70 годишнината, 13 август 2021 г.

Преди броени дни в Струмица беше отбелязана 70 годишнината от убийството. Семействата и роднините на загиналите направиха панихида на гроба им. Възпоменание беше организирано и от общината пред пaметника в градския парк. To бе сякаш израз на един своеобразен политически консенсус около историческата памет и миналото обединяващ Социалдемократическия съюз (СДСМ), ВМРО-ДПМНЕ, ВМРО-Народна партия. Знаково бе и участието на Сдружението на политическите затворници от комунистическа Югославия, както и Съюза на бойците от 1941-1944 г., организация на участници в съпротивата, създадена още по времето на Тито.

Въпреки тази твърде разноцветна политическа палитра и сбора на различни на пръв поглед дефиниции на македонската идентичност, сякаш общи бяха посланията срещу комунизма, срещу тукашните „еничари“, служили на Белград, възхвалата на борбата на струмишките студенти за македонска независимост, за правова държава, за демокрация, за принадлежност на татковината им към цивилизования свят. Не бяха случайни като че ли и прозвучалите послания за почит към всички македонски граждани, без разлика на тяхната идентичност и лично самоопределение, щом са дали живота си за Македония и нейната свобода.

В контекста на струмишките студенти жертви на югославския режим, макар непряко, това би могло да се приеме и като признание към македонските българи загинали за Македония.

Има ли македонски българи сред студентите?

Всъщност, български националистически сайтове представят цялата борба на струмишката петорка като водена за запазване на българщината. Затова е редно да се запитаме – имало ли е наистина македонски българи сред студентите и техните семейства и роднини?

Въпросът съвсем не търпи еднозначен отговор. Ясно е, че през периода 1946-1951 г., когато България и българското се свързват най-вече с режима до 1944 г., подобна идентичност трудно би могла да се изрази открито и енергично. Допълнително роля играе и разривът с Коминформбюро през 1948 г., който разделя комунистическите Югославия и България. При всички случаи македонските българи изразяват чувствата си по-приглушено, а и в контекст, при който новата комунистическа власт се изгражда в силна отдаденост на Тито и Белград, дори и борбата за свободна и независима Македония, би могла да включи неминуемо хора с подобни разбирания.

Да, налице са редица индикации за младежи като Стево Топчев и Мирко Пецев, както и за отделни членове на фамилиите им, за усещане за македонска българска идентичност. Борбата им за свободна и независима Македония, симпатиите им към историческата ВМРО и отстояването на повече самостоятелност от Белград, не будят съмнение. Ала факт е също, че няма никакви индикации да са били на някакви великобългарски позиции или пък срещу установяващата се по принцип македонска езикова норма. И да са имали резерви, те най-вероятно са били по-скоро срещу практическата ѝ реализация. В полза на македонобългарската идентичност говори още и бързия прием на делото на Петорката, още през 50-те, сред МПО в Северна Америка, и то във време когато се мълчи за нея в самата Югославия. Известно е също, че МПО е близо до ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов, но и как възгледите на организацията зад Океана доста еволюират през годините. Двамата убити преди 70 години студенти имат роднини, които и до днес се смятат за македонски българи, но и такива, които разглеждат себе си като етнически македонци. Тази двусмисленост и сложност като че ли се отразява и в наскоро огласената позиция на МПО по сегашния българо-македонски спор и ветото на София.

МПО се застъпва за признаване от страна на Скопие на „български корени“ в миналото срещу признаване от София на „македонския език“ и „македонската идентичност“ днес. Заедно с това, Организацията настоява Република Северна Македония да признае и уважава онези „македонобългари, които в миналото и настоящето бяха и са македонци, които се молят, надяват и нерядко борят за независима Македония и които безспорно бяха и са твърди и верни в своята преданост на македонското отечество на техните предци, като 100% македонци със същите права и привилегии като онези, които разглеждат себе си като етнически македонци.“

Кой е по-напред в консенсуса при осъждането на комунизма?

И накрая един интересен въпрос, който повдигна току-що отминалото отбелязване на 70 годишнина в Струмица. Както вече се каза, на практика целият политически спектър, поне на ниво Струмица, се обедини в осъждането на комунистическите репресии в Югославия и отдаването на почит на избитите струмишки студенти от тогавашния режим през 1951 г.

На пръв поглед това изглежда и странно на фона на силните представи в България, че югозападната ни съседка е доста назад в осъждането на комунистическото си минало. Поне случилото се на 13 август 2021 г. в Струмица обаче, не говори в полза на подобно разбиране. Та това е все едно в България 1 февруари инициатор на възпоменанието пред паметника на НДК да е БСП и да участва и издигнатия от нея президент Румен Радев. Или пък отново БСП и президентът да са инициатори на поклонението на жертвите в Белене, още повече, че там са лежали дейци от целия политически спектър, включително и леви, та дори и комунисти. Или пък инициатор на подобно отбелязване в памет на горяните да бъдат отново БСП и президента.

Това време видимо в страната ни трябва да почака. А в югозападната ни съседка, поне на ниво Струмица, нещата изглежда са по-скоро за пример на България.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

www.svobodnaevropa.bg, · Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036………. .