8 март – международен ден на жената

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 19, 1990 г.
8 март – международен ден на жената
НО САМО ДА ТЕ ИМА
През последните няколко месеца политиката нахлу и в най-интимните кътчета на душите ни. Понякога демаркационната линия на политическите ни страсти преминава вътре в семействата ни. И някак стана естествено по-малко да говорим за любовта. Във вестниците търсим с жадни очи публицистичните материали. Прескачаме поезията. На митингите се сливат в едно вълненията на разните полове и възрасти, от гърлата еднакво излизат викове: „де живее” и „долу”. Обществено-политическите ситуации като тази, която преживяваме в момента, изтласкват на преден план не личното, интимното, а други мисли, други чувства – масовите.
И все пак. Нима след два дни, на 8 март, ще загубим и онзи, макар и еднодневен, блясък в очите си, с който заставахме пред любимите и майките си, за да им поднесем поопърпаното букетче кокичета, купено на опашка сутринта, и непохватно да ги целунем? Нима и всичко това (да, вярно – малко театрално, нагласено, дежурно дори) ще избледнее пред актуалността на политическите лозунги, които са обсебили съзнанието ни, пред препирните и споровете за „кръгли маси” и предизборни шансове?
Ще бъде жалко.
Ще бъде също толкова тоталитарно, ако щете, колкото и във времето преди 10 ноември, когато жената и майката бяха превърнати преди всичко в „изявени общественички”, в „производствени челнички” и т.н., и бяха лишавани от правото да бъдат такива, каквито ги е създала природата – нежни и женствени, обичащи и обичани, загрижени на първо място за деца, за дом и семейство. На някого подобна мисъл може би ще се стори преценена от позициите на прословутия класово-партиен критерий, назадничава. Поемам риска, но лично на мен ми омръзна да срещам жени, похабени и духовно, и физически от напрегнат и недотам цивилизован производствен труд или от непрестанни заседания и конференции, от писане на доклади и докладни, безкрайно приравнявани със силния пол, за да се докаже на всички колко са „еманципирани”.
Разбирам, времето го изисква. Зная, че жената също ще дава приноса си в обновлението на обществото. Та как иначе, щом тя е, грубо казано, половината от това общество? Без нея то не може да мине. Но същевременно мисля, че трябва да се освободим от изкуствените идеологически наноси навсякъде и във всичко. Да погледнем на света около себе си, в това число и на неговото най-чудесно създание – жената – с очите на човеци, а не на представители на класи и партии, на съчинители на платформи и откриватели на нови пътища, пък било то и към приказната Колхида.
И така – след два дни е 8 март.
Човеко, представителю на силния уж пол, опитай се да забравиш за всичко онова, което макар и да не е от лукавого, е преходно и под властта на мандатността. И си спомни за вечното, за онова, което ще те съпровожда поне докато си жив. Спомни си за любовта, за най-интимното и най-човешко чувство, спомни си и за главния негов обект и субект – жената. Спомни си за истинските критерии за добро и зло, за хуманно и нехуманно, за живот и смърт. Жената носи в себе си тези критерии. Без нея нито едно начало, нито един резултат, нито една оценка не биха били правдоподобни. Тя е като лакмусова хартия за всяко наше дело – изведнъж върху листа се появява текстът, за който очите ни са били допреди малко слепи. Чрез нея ние проглеждаме за света, за истината – и в прекия (защото тя ни ражда), и в преносния (защото тя е нашето вдъхновение( смисъл.
В днешното сложно, а не се страхувам да кажа – и объркано време, когато прииждат водите на неверието и разочарованието, когато валят дълги и невинаги пречистващи дъждове, жената е като онзи библейски Ноев плавателен съд, върху който е нашето спасение. На него ние няма да натоварим нашите животни и прости сечива, а всичко, което ще ни е най-нужно в бъдеще, до каквито и брегове водите на бурята да ни докарат. Ще вземем със себе си доверие и обич, доброта и сърдечност, и вяна, все пак вяра – поразбита, наранена, но толкова нужна.
Казах вяра и разбирам, че споменах най-дефицитното нещо в нашия, съществуващ в условията на остър дефицит живот. Магазините са празни или полупразни. И кой ли да ги напълни? Сега сякаш за определени групи хора най-важното е да си напълнят джобовете, без да си дават сметка колко малко или почти нищо няма да могат да си купят с „многото” пари, щом не се произвежда. Но думата ми беше за вярата. Без красиви и съвременни дрехи и обувки ще преживеем някак си. Без разнообразие от колбаси и сиренета – също. Без още десетки и стотици неща ще преживеем. Но без вяра, струва ми се – не ще можем. Такъв е българският ни характер.
Поетът Александър Геров е написал следните стихове, посветени на жената: „Каквато искаш ти бъди, но само да си жива!” Колко е актуален този стих и днес, макар да е написан преди две или три десетилетия. Бъди каквато искаш – за първи път днес имаме вътрешната свобода да се обърнем така към онази, която, въпреки приказките за равноправие и еманципираност, се опитвахме да моделираме по свой образ и подобие, да я направим свой придатък.
Бъди каквато искаш. Бъди най-сетне самата себе си. Но само да те има!
Таньо КЛИСУРОВ