Тук гробòвете са повече от къщите.
Къщите пък – повече от живите.
След всяко ново пролетно завръщане
мъртвата си хватка стягат нивите.
Старица прегърбена сред кръстове крета –
дълги са техните неми редици.
Нозете ù още помнят пътеката,
цялата скрита от поветицата.
Тя отдавна нехае за рая и пъкъла,
преживяла всички световни беди –
че дълги години бозала е мъката
от нейните сухи и празни гърди.
Надълбоко заровени в черната пръст
са всичките ù скъпи съкровища.
Казват, че всеки сам носи своя си кръст.
Някои сякаш – цялото гробище.
Прелитат гарвани като черни ангели,
в сърцето се впива внезапна вина.
Разсичат пладнето перата им паднали,
после – пак предевангелска тишина.
А прежуря над пустото село животът –
поникнал насред облаци слънчев кълн.
Защото какво ли е всъщност Голгота –
един към небето въззел се хълм.
Из „Птици в нощта“
