Ганчо Иванов е читател на zarata.info, старозагорец, живеещ в Италия – талантлив разказвач с чувство за хумор. Пратил ни е един от разказите си – лични приключения
КОЯ Е СЕСТРАТА
Или как се оперира враснал нокът в Италия
Преди време разказах една болнична история, която се осмелих да нарека „Кой е докторът?“ Там бяха нелогично навъртени едни перипетии, дето ми се случиха лани в Асколанската болница. Даниела, като прочете споделените премеждия, откровенно заяви – „Ганчи, фра – ти мъ уби!“ Даниела е моя добра позната от Мачерата и е запозната отблизо с италианската здравна система, нейната обгриженост в направление пациента и безотказността на действието. Последното е свързано с известна доза упоритост, както и с факта, че ако не те убие, то непременно ще те излекува. Здравната система, имам предвид, тази на Ботуша. Иначе Даниелчето употребява това „Фра“, когато иска да ме нарече братко. Онази история завършваше с едно синьори с Д`Артанянова брадичка, разкарващо се из един от коридорите на споменатата болница, оказало се в последствие истински примарио (главен лекар), а не обикновен тежкар, за какъвто скромната ми личност го определи, виждайки го в първия момент. Там, между другото, бях направил срамежливия извод, че с жена по-лесно се работи, защото спазва всички регули и носи униформа. Не като споменатия Дон Джовани (Дон Жуан или обикновен Д`Артанян) , само с подострена брадичка придружен от тазсутрешното си влюбване, пардон, развят шал. Това за жената е вярно, не само на Апенините, като накратко истината до която стигах за пореден път бе – пази Боже жена да те командва!
Не, че съм хукнал по болници! Поради причина на собственната си жена не го правя, но понякога се случва. Най-вече, когато е пропуснала да вземе превантивните си мерки или по-скоро в упоритоста си не съм и казал за поредната болежка, та се е стигнало до „пронто сокорсо“. Тъй уважаемите домакини казват на бързата си помощ и пак, пази Боже да ти се случи тя да те обгрижва. Бързата им помощ имам предвид, щото жената го прави много ефикасно и безпогрешно обикновенно с природо-съобразни средства: било облазване от сутрешни охлюви в дъждовна неделя, с намазване на зачервени сливици със сол или нощен успокояващ компрес от мазна, лековита, черна кал, която съм извадил собственоръчно лятоска от дъното на соленото Поморийско езеро…
То какво ли Ви разправям, сякаш Вашата е по различна! Само не зная дали след като Ви бръкнат в гърлото, по посока на възпалена сливица Вие, като мен стискате инстинктивно зъби? При което застрашавате лечителя с болка и отстраняване на лекуващия инструмент. Имам в предвид онова тънко и елегантно пръстче, което иначе толкова много обичате.
Моят „щатен“ лечител отсъства няколко дни, и по закона на Мърфи, точно тогава поредната болежка сполетя вече петдесет и петгодишното ми тяло. Уточнявам годините, не да си помислите това или онова, а за да се разбере първопричината за всяка болежка. Аз я зная от онази неделя, когато в двора на Търговската гимназия, Ваньо Докторът ми даде поредния безплатен медицински съвет. Д-р Димитров иначе е сериозен човек, а в споменатия двор ние късаме футболни топки от бледа юношеска възраст като не само това ни позволява да не слагаме титли и звания пред имената си. Та на въпроса що ме боли там… Той взе че ми зададе контра-въпрос: „На колко години си?“.
Бях една – две над четиридисетте и моят приятел отсъди – „От ЕГН – то е Геца! Като минеш четиридесет и сутрин се събудиш без болка, значи не си жив!“ Такива ми ти работи, но поредната ми диагноза не беше свързана с това прословуто ЕГН, защото обикновенно се появява в младежка възраст, най-вече в казарма. Диагнозата бе „Унгья инкарната“. Пиша я с италиански думи, щото на този език я чух за първи път от личния си доктор Антонио Орсини. Чак като се прибрах в къщи, в отсъствието на жена си зададох въпрос на чичко Google и той отсече – сраснал нокът! Иначе, това жените не са хора! Не ме разбирайте твърде крайно. Искам да кажа само, че имат нечовешки познания за нещата и първопричината за появяването им. Айде, диагнозата я знаем, но защо се е стоварило точно на главата ми, само мойта мила можеше да обясни. И някой доктор. Мисля, че се отнася и за Вас, погледнато в широкия смисъл на думата.
След като изследва обстойно с оная голяма лупа с която разкарвам географското си любопитство по голямо – мащабната карта на Европа, тя уточни – „Аз ти разправям да не си режеш ноктите толкова издълбоко, но кой да слуша! Че и специални руски клещи-резачки си купи!“. Хич не ми позволи да уточня, че са от медицинска стомана и режат перфектно! Хората учат с години да стигнат до тия изводи. Медицински институти завършват, а това жената, как и откъде ги получава тия познания, за мен обикновенния човек, остава загадка! Мъгла, като в долината на По през февруари. То не че между Оризово и Поповица, Чирпанско не е така по същото време, но как иначе ще се изфукам, че съм пътувал по фамозната „А-4“! Магистралата за която моите любезни домакини твърдят, че е първа в света. Даже преди тия на Хитлер в Германия! То кой ли италианец обича Хитлер, ма айде, ще речете, че съм нацист! Това, с междудържавните отношения на посочените две страни си е исторически обусловено, донякъде оправдано. Само донякъде, но да караме по същество. Оказа се права. За кой ли път! Жената! Щях да го разбера на прегледа при специалист в болницата „Стела Марис“ точно след седмица. Младото докторче Ди Матео, той пък собственник на тази класна клиника на Адриатическия бряг, с усмивка ми даде да разбера, че от неправилното рязане на ноктите идва всичко! По-точно, от дълбокото им изрязване… Ще спориш Ганчо с радио, пардон, с грижовна съпруга! Това за собственното ми твърдоглавие и липсата на послушание, няма защо да се обсъжда! Да не говорим за това, ако съм казал навреме, щяла да вземе мерки и „ножът да не играе!“ Щото Ди Матео и без да сме играли в калчето в юношеска възраст, бе категоричен – лечението е само хирургическо! След което даде нужните напътствия на русата жена в бяла пристилка, записа данните и телефона ми, като обеща до седмица всичко да приключи. Той щял да мисли затова – „Чи пенсо ио!“
Ей това за пенсенето, като ти го каже италианец, дори симпатяга като доктор Ди Матео, трябва сериозно да се замислиш. Аз нали съм си наивник (няма вече да обяснявам според кого), нищо не попитах. Попитах моята накрая на изминалата седмица, след като не се обади докторчето. То, нали Ви споменах, собственик на пететажна клиника срещу изгряващото Адриатическо слънце, за мен ли да мисли, за За нокътя ми, за самата клиника или за медицинските сестри, така грациозно преминаващи по дългите коридори, взети като че ли от последния кокурс … Поне „Мис Адриатика“! То пак късмет, точно на мене ще се падне старшата, пък тя, споменах вече – набор, ниска, понапълняла, истински Бонапарт в бяла пристилка, със същий цвят шапчица, незнайно защо положена на властната и главица по същия маниер като на известния корсиканец, за който тук твърдят че си е чист италианец! Да бях попитал поне за името на старшата, но … Ох, какво да разправям, понякога е толкова права! Жената де! Дори и след края на тази дълга седмица, като ми рече – „Оправяй се сега, като те е срам да питаш!“ Какво да правя бе жена , те тия по коридорите така се усмихват, че повече от половината терапия сякаш е отминала! Добре, че само си го мисля, пък и жената само си приказва. Веднага ми намери облекчително средство. Шепа морска сол, разтворена в топла на границата на търпене вода в леген и крака вътре. Само дето критерият ни за „граница на търпене“ е различен, та бях наречен „гевезе“ и не знам си още какво! Тук жените любезно напомнят за това че не раждаме, иначе – „Оле – мале!“
С колебливите си знания по интернет и компютри, успях да открия телефона на болницата срещу изгряващото слънце и позвъних. Сигурен бях, че говоря с едно от ония създания дето се носеха в ритъма на едно вълшебство из хладните коридори по бели премени. Умница излезе. Веднага се досети за женския, рус Наполеон и ме свърза с него. То аз предполагах, но сега разбрах истината, горчива, разбира се, че това е главната медицинска сестра и аз имам щастието да бъда обслужван от самата нея. Тактично ми бе напомнено, че младият доктор е изключително зает, но ще намери време за моя „козметичен“ проблем. Така го нарече – козметичен! Бедният аз! Както вика Даниеле комшията, „поверо ио!“ То всеки италианец ще Ви го прошепне, след като му нареди нещо женското присъствие на полуострова. „Чи пенсо ио!“ – заключи Наполеона и притвори телефона. Когато жена на ботуша Ви каже тия слова, те имат друг привкус. Този, че работата е опечена! Така си и знаех, едно чуроликащо гласче ми прозвъни на втория ден и ме попита съвсем любезно дали желая да говоря със синьора Ида! Излишно е да уточнявам, че така се казва власта в „Стела Марис“. Та тази мой набор, руса и възпълна власт, с привкус на един позабравен френски дженерал ме попита дали на другият ден мога да посетя лечебното заведение. Попита ме с оная известнос на отговора от времето на младия Кръстьо Сарафов. Нали помните онова – „Ще игра ли наш Кръсте царот? Сакам да си помислиш и отговора да е „Да!“ След моето „Да“, синьора Ида само уточни, че е желателно да бъда десет минути предварително там, като поради заетоста на Ди Матео ще ме прегледа един друг Ди… Кой, вече не помня. Само дето бях успокоен, че той е най-опитния хирург на Стелата.
В уреченото време съм там. Половин час по-рано. Все пак в казарма съм ходил! Да пита човек защо този проклет нокът не се „вкопа“ там, ми ша ми прави сюрпрези по Адриатическото крайбрежие! Щях да си полежа един месец на спокойствие, далеч от плаца и маршируващия взвод! Че и някой ден отпуск щях да получа… Поне десет! А, какво ще кажете – в Окръжна болница, сред ония прелестни руси създания от медицинския институт, мои набори само на 18! Не, много щеше да ми дойде! Ако бъдем реалисти, ротния директно ме изкарваше съмнителен симулант, скатавка, уплашила се насред широкия войнишки плац от една нищо и никаква строева подготовка!
Сега сме пред италианския дженерал, с известна френска осанка. “ Рано сте дошли, но да вървим!“ При което бях прихванат за дясното предбрачие и насочен към асансьора в ъгъла. Така ме държат, истински пленник в самия асансьор и по коридора на третия етаж. Те италианките, са властни и всеобхватни жени. Май някъде го споменах. „Ще чакате тук!“, при което съм оставен на „полтрона“ в малка зала. Не чакам сам, но това са подробности. Точно след половин час синьора-дженерал, ще дойде да ме оповести, че Другият Ди излиза от операционна и след малко ще осъществя своята визита. Колко е това „малко“ си е вече техническа подробност. Докторът е уморен, ще пие кафе, ще направи две – три „киякере“ (разбирай, буквално клюкарене, общи приказки), пък те италианците както не обичат да се отплесват! Все пак става на езика на Данте, не е шега работа! Любезний болен, наблюдавай онова прелестно русо нещо с припкаща отпред чуроликаща усмивка и забрави за времето! Докато наборът Ида не те прихване отново под лакът и отведе в кабинет за преглед. „Качете се там!“ и тя сочи едно полулегло, на което преглеждат бременни момичета. Леглото е нов модел, с ускъвършенстван дизайн, нали знаете, домакините и тук са „нумеро уно“. Те всички атрибути, за краката, всичко остонало е прибрано, скатано, но не могат да ме излъжат, полукревата наистина е за преглед на… Казах вече, и наистина съм имал идиотско излъчване, щото русият Наполеон ми посочи двустълбата скала (стълба) и ме попита защо не го правя. „Ма синьора, соно ун уомо пезанте…“ Отплещих аз, като още не варвах, че трябва да се настаня на полукревата с полуоблегалка и така удобно да изчакам Другият Ди. Казаното значеше буквално „Но синьора, аз съм един тежък мъж…“ Разбирайте го и в двата смисъла, като се опитвам да потвърдя първия, че наистина тежа над сто килограма. Кой ли те слуша! Тук командва италианка. То и детронираният през 1814 година Бонапард слушал на остров Елба една жена, мама Мария Летиция, която истински щастливо го хранела с макарони. Те италианците не само заради макароните, които сега модерно наричат спагети, ще мислят негово величество за истински италианец! Защото каква друга, освен италианка може да бъде синьора Летиция, способна да готви спагети така вкусно и ръководи живота на един бивш император! После и Паулета, любимата сестра на императора. То такава красота, овековечена от самия Антонио Канова с облика на една антична Венера, не може да принадлежи на друг народ! На французите ли, айде бе! Да не казваме италиански бестемии (псувни)! Само италианка може да бъде така свободна, щото пред нея да върви мълвата за по-голямото количество мъже повалила в кревата, отколкото брат и направил на бойното поле във всичките си битки! Но пак се отплеснахме.
С помоща на Главната се качвам на полукушетката и с ужас установявам, че тя не само изглежда тънкокрака и нестабилна. Те жените заемат една друга стойка – полуразкрачена и на гръб… Да не влизам в подробности, при което разпределено пропорционално тежеста има един друг център. Бе истината е, че която и да е кандидат – майка тежи поне на половинато ми, а аз самия съм се настанил със стиснати крака на едно място тъй неподходящо за стабилен и тежък мъж, за какъвто се имам. Тя май и главната го разбра, но как да отмени заповедта. Къде ще отиде престижът и! „Но мовер ти!“, което си е буквално – Не мърдай! Видяла, че се клатя напред – назад заедно с крехката констукция, предназначена за още по-крехки създания. Напъвам се да не го правя, а от челото ми се стичат едни капки, които никак не са признак на неувереност, че ще се захлупя напред барабар с цялата абсурдност в която се опитвам да се вместя. Бе знам, че съм държач, но така ли трябваше да бъда проверен! Дженерале Ида стои с цялата си мощ на прага на кабинета и наблюдава коридора откъдето ще дойде Другият Ди. Като оня десетия милиционер от вица дето чакал на вратата да съобщи на другите, които завиват крушка, че идва тока. „Арива!“ – Идва!, ще отсече Ида и с пет крачки ще застане в средата на стаята, точно пред росясалото ми от скоро снажно тяло. Другия Ди направи две крачки вътре и чак тогава ме видя. Като с реакциата на всеки нормален човек остана разкрачен, с полуусмивка, щото тя цялата още влизаше от коридора и с отворена напълно уста. Чак след това рече – „Ма ке фа куесто ла?“ Ще рече – „Какво прави този там?“ Нормален въпрос зададе Другият Ди, при което очите ни се срещнаха и двамата прихнахме от смях, споделяйки с мъжка солидарност абсурдноста на положението в което бях. Хубаво, но като прихне в смеха си човек, обикновенно се устремява напред и прикрива с длан прихналата си устата. Ей тогава Другият Ди рече изплашен – „Но мовер ти!“, като с главната подпряха полукревата и моя милост не се оказа на пода в краката им. Е, после слязох, почти без тяхна помощ, като точно тук дженерале Ида рече, айде направо с превода – „От една седмица се мъча да Ви обясня, че доктореса Де Сантис ни смени леглото с това гинеколожкото, и то не е удобно за един истински хирург.“ По-скоро за поциента му, но това са подробности! Поне за една италианка, която е решила да покаже кой води парада и спечели една малка битка с докторката Де Сантис използвайки ме за нагледно помагало.
След няколко дни беше извършено интервентото, като на път за операционната, ей тъй между другото установих, че леглото е сменено с цяло, удобно и така, хирургическо. Сега друго ли е закупено или е взето онова от кабинета на докторесата, аз не мога да знам. Според моя собствен командващ, днес трябва да осъществявам стриктно солено-водните процедури, да помагам на нокътчето да никне в правилната посока и какво ли не още! Правя го, поне докато съм под командирско наблюдение. После старото си знае – „Айде уволнение!“ Казано по-така – Да живее свободата! Бе то човек и в шепа може да се извика, не като на 18 години с цяло гърло, неразумно и свободно, на широкия плац!
22 май 2015 година Джиняно Италия
