ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ
В-к „Септември” бр. 101, 1980 година
50 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА АНТОН МИТОВ –
ВДЪХНОВЕН ТВОРЕЦ, БОГАТА ЛИЧНОСТ
На 20 август 1930 година в София умира на 68-годишна възраст Антон Митов – една от най-значимите фигури в изобразителното ни изкуство от края на 19 и началото на 20 век. Художник и критик, журналист и блестящ оратор, педагог и обществен деятел, публицист, историк и популяризатор на изкуството. За тези, които го помнят и обичат, той е просто Дядо Митов.
Роден е през 1862 година в Стара Загора. Направил първите си крачки в света на изкуството под влияние на майсторите от тревненската иконописна школа, още деветнадесет годишен заминава за Италия да учи живопис. Постъпва във Флорентинската академия (в класа на прочутия проф. Д. Чаранфи), която завършва с успех през 1885 г. Редом с уроците по живопис и композиция от една вече отиваща си академична школа Митов формира своите възгледи посредством влиянието на Димитър Благоев (с който води преписка) и срещите си със семейството на А. Херцен ( син на великия руски демократ). След дипломирането си, за да се запознае с шедьоврите на световното изкуство, той пътува до Париж, Мюнхен, Виена. Завръщайки се в България, Митов веднага активно се включва в множество обществени и културни начинания, които наскоро освободената страна поставя за изпълнение. Установил се в Пловдив като учител в мъжката гимназия, той среща пристигналия в България чешки художник Иван Мърквичка, с когото до края на живота си остават неразделни другари. Общата, голяма тема в изкуството им е животът на българина – неговият бит, обичаи, обреди – подчинени на все още устойчивите патриархални отношения. Насочването към битовия жанр по това време е продиктувано от спецификата на заобикалящия ги свят, където вниманието на интелигенцията е насочено към физическата и нравствената красота на селянина, към неделимата връзка между човек и природа. Организираните през 1887 и 1889 година изложби от Митов и Мърквичка носят белега именно на такива наблюдения и вълнения.
Голяма от от живописното си творчество Антон Митов отдава на жанрови сюжети. Шумните пазари в Пловдив, Варна и София са любими обекти, които художникът рисува почти през целия си живот. „Връщане от гроздобер”, „Винарски пазар във Варна”, „Група селяни на пазара в София” и още редица други са останали в историята на нашето изкуство като етапни произведения – фиксирали умението на твореца да улавя и предава типичния български облик на тези така оживени и пъстри сцени.
Антон Митов е измежду творците, обособили пейзажа като самостоятелен жанр в националното ни изкуство. Воден от стремежа да предаде художествен израз на чувството за неповторимата прелест на улици и къщи от някой град или спокойните води на морето, той вкарва в картината си оная светлина, слънце и звучна цветност, които е донесъл от Италия като най-драгоценен спомен („Минарет джамия в Пловдив”, „Море”, „Крак Казанлък” и др.).
Както всички други художници от това време, така и Митов отделя изключително внимание на портрета. Отдалечен само с няколко десетилетия от първите светски изображения от времето на Възраждането, той създава галерия от изразителни портрети, които вещаят близкия разцвет на този жанр. От ранните портрети на Душанов, Ив. Вазов, Ал. Константинов до този на Мърквичка и автопортретите от 20-те години Митов е в неспирно търсене на въздействуващото между натурализма и художествената интерпретация.
В лицето на Митов българското изобразително изкуство намери първия си критик, популяризатор и историк. През 1892 г. във връзка с показаните картини на Пловдивското изложение той публикува първата в художествената ни критика статия. Една година по-късно той е активен член на Дружеството за поддържане на изкуството в България. Заедно с Мърквичка през 1895 г. организират издаването на сп. „Изкуство”. В 1896 г. по тяхно настояване в София се открива Рисувално училище, където Митов е назначен за преподавател по история на изкуството.
Животът и творчеството на Антон Митов са в голяма степен летопис на първите десетилетия на нашето изобразително изкуство след Освобождението. Преминал през всички сложни и противоречиви етапи на своето време, съвременник и сам участник в създаването на културния живот (бързо сменил идиличното съзерцание с измамените надежди), той съхрани и вдъхна на стотици творци от следващите поколения любовта към прекрасното, вярата в голямата сила на изкуството. Още през 1895 г., преди да види първите национални катастрофи, той пише: „Паметниците на изкуството, безсмъртните творения, техният гений – това е най-могъщото средство за защита на индивидуалността и жизнеността на един народ независимо от всички бедствия и нещастия по неговия път”.
Марин ДОБРЕВ
